Калпаци долу пред българския Форд
Избрани статии и новини от редакцията на Forbes България
Автор: Мартин Иванов
Без пари и образование, но с много труд и предприемачески дух, врачанинът Мито Орозов постепенно изгражда висококонкурентна коларска фабрика и куп други компании, а Алеко Константинов пожелава “да се народят в България повече такива труженици”
Съдбата отрежда труден старт на българския Форд от Враца Мито Орозов, роден през 1859. Остава без баща едва 17-годишен, а недоброто материално положение го принуждава да напусне рано училище, за да изкарва хляба на семейството.
Кожухарството не е по сърце на юношата и през 1876 той зарязва бащиния занаят, в който е чиракувал вече няколко години, и се хваща чирак при заможния съсед хаджи Ангел Йоцов – железар и майстор на печки. В дюкяна му все още невъзмъжалият Мито попада в сърцето на подготовката за Априлското въстание. Като касиер на местния революционен комитет хаджи Ангел ремонтира стари пушки и пищови, с които се въоръжават бъдещите въстаници. Йоцов се доверява на Орозов и го въвлича в съзаклятието, като на няколко пъти младежът е пращан да пренася тайни съобщения до други членове на Врачанския комитет.
Мито е сръчен, с жив ум и жажда за бързо усвояване на занаята. След по-малко от година при хаджи Ангел той напредва достатъчно, за да се отдели и отвори малко дюкянче в бащината къща. Там освен ламаринени печки (кюмбета) Орозов майстори красиви изделия от дърво и метал – луксозни джобни ножчета, елегантни бастуни, цигарета, табакери.
Идването на руските войски във Враца открива огромна възможност за 19-годишния Мито. Заедно с няколко други будни младежи той е избран от местните първенци и руските офицери да замине за учение в Москва или Петербург. Можем само да си представим трудните мигове, които е изживял. Въпреки страстта си към книгите той е трябвало да напусне училище едва завършил втори клас. Сега пред него се отваря възможността да следва в чужбина със стипендия от общината. С натежало сърце Орозов е принуден да се откаже от примамливото предложение, тъй като дългът към майка му и невръстната му сестра го кара да остане и да продължи да се грижи за прехраната на семейството.
Клиенти на неговите по-луксозни стоки са предимно руските офицери и отпътуването им през 1878 рязко свива бизнеса на занаятчията. Младото българско княжество се отваря към света и в него навлизат по-елегантните и много по-евтини фабрични стоки. Дилемата, пред която е изправен Мито, стои през 80-те години на XIX век пред почти всички занаятчии. Някои от тях захвърлят майсторската престилка и се впускат в търговия, стават учители, съдии или се захващат с управлението на страната. Други купуват земя на изселващи се турци и се връщат към земеделието. Мнозинството обаче не се решава на толкова рискована крачка и продължава да води все по-тежка битка за оцеляване. Мито Орозов е сред малцината занаятчии, които не се поколебават да направят трудния преход от ръчното занаятчийство към механизираното фабрично производство. За да е успешен подобен преход, са нужни капитали, знания, нестандартно мислене и преди всичко – предприемчивост. Средствата на врачанина едва ли са били достатъчни, знанията му също, но с огромната си енергия и иновативност той успява да преодолее немалкото трудности.
Виждайки, че пазарът на неговите стоки се свива, Орозов се насочва към нова ниша с голям потенциал за развитие. Още през 1878 той се сдружава с майстора каруцар Исая Тошев, с когото започва производство на коли, файтони, брички и кабриолети. За направата им са нужни умения и знания от няколко занаята – железарство, дърводелство, тапицерство, бояджийство. Воден от желанието да изкара на пазара продукт, който да срази всяка конкуренция, Мито поема риска да наеме дърводелец от Сърбия и бояджия тапицер от Унгария. За да ги убеди да дойдат във Враца, Орозов им плаща пет пъти повече от стандартната надница в страната. Сам той се нагърбва с подобрение на общата конструкция на колите. Те трябва да са леки и здрави, за да се справят с дълбоките коловози по нашите пътища, и същевременно елегантни, за да печелят клиенти. С течение на времето и редица нововъведения работилницата му създава свой собствен тип, станал известен като врачанска кола.
Работата потръгва, клиентите се множат и малкото предприятие вече трудно успява да се справи с поръчките. Бохем по душа, съдружникът му Тошев остава верен на старите си привички и веселите компании. Работилницата ляга изцяло върху плещите на Мито и това води до разрив между партньорите. От 1887 Мито поема коларското предприятие и инвестира за неговото разширение и модернизиране. Тогава именно той привлича сърбина Йован и унгареца Едуард, които му помагат да внесе нужния финес и елегантност на произвежданите файтони и кабриолети. Дори простите транспортни каруци, излезли от ръцете на Орозов, са по-качествени, по-маневрени и по-евтини от всички останали.
Новоизградената през 1887 работилница има три отделения – дърводелско, железарско и бояджийско. В предприятието царят чистота и ред. Един от работниците в него по-късно си спомня, че „Мито Орозов бе човек на реда… сведен до педантизъм“. Дървеният материал е подреден по видове – бук, бряст, ясен. Бурмите са разделени по размер в отделни клетки на рафтовете. Това позволява с трийсетина души работилницата да произвежда близо стотина модела коли, винаги в срок и с високо качество.
Не се минава и без задължителната в онези времена сватба с чорбаджийска щерка (през 1888), която отваря вратите на Мито към така нужното му финансиране. Като скрит партньор е привлечен и богатият търговец Иванчо Младенов, който става, на днешен език, бизнес ангел на Орозов.
През 1894 е построена изцяло нова коларска фабрика, в която 50 души изработват годишно 100 – 150 каруци, файтони, кабриолети, брички. По-късно един от специалитетите на Орозов стават луксозните катафалки, които поръчват редица градски общини. Всички модели са обстойно описани и снабдени с фотографски изображения в специален каталог. Предприятието работи и по поръчка на клиента, изпълнявайки всякакви специфични изисквания към превозните средства.
Орозов съзнава, че в основата на успеха му стои човешкият капитал и е сред първите предприемачи у нас, които въвеждат през 1907 9-часов работен ден. По същото време продължителността на труда в повечето фабрики е 12 и повече часа, а с почивки – до 14.
Разхлабил, поне отчасти, букаите на недоимъка на капитали и знания, Мито Орозов влага своята енергия и жар в коларското предприятие. На Пловдивското изложение през 1892 файтоните и кабриолетите му получават златен и сребърен медал, а през следващите години в колекцията му са добавени отличия и от изложенията в Плевен (през 1895), Русе (1897) и дори Лондон (1907). С британската столица е свързана и легенда, в която може би стои зрънце истина. Впечатлен от качеството на Орозовите коли, представител на „Форд Моторс“ му предлага да поеме изработката на купетата на световноизвестния Модел „Т“. Индустриалецът отказва, давайки си сметка, че не може да се справи с нужните мащаби на начинанието.
Наред с коларницата Орозов става основател и дългогодишен председател на Врачанската популярна банка, на банка „Веслец“, на спестовно дружество „Мравка“ и на взаимоспомагателно дружество „Успех“. През 1916 заедно с видния бизнесмен Стефанаки Савов създава Дружество за производство на тухли и цигли. Той е дългогодишен член на Софийската търговско-индустриална камара и основател на Врачанското читалище „Успех“. Когато в периода 1878 – 1882 читалището замира, Орозов съхранява архива и библиотеката, а при възстановяването му през 1884 е избран за касиер. По-късно прави основното дарение за изграждане на театрален салон към читалището и за строежа на Туристическия дом.
Макар да е „отявлен и неразубедим русофил“, Мито Орозов страни от политиката. Той е член на много популярната във Врачанско Прогресивно-либерална партия на Драган Цанков, но предпочита работническия тезгях пред депутатската банка. С тежкото начинание се нагърбва само веднъж – през 1908, когато е избран за народен представител в Петото Велико народно събрание.
С неуморния си дух и впечатляваща работоспособност Орозов успява да си спечели име на честен и предприемчив българин. По думите на Атанас Буров той е „велик майстор художник“ и „прочут майстор на файтони“. Алеко Константинов пък му отделя специално място в един от своите пътеписи, в който разказва: „Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г-н Орозова и пожелай да се народят в България повече такива труженици!“
Животът на Орозов завършва в един септемврийски ден на 1923 под развалините на собственото му градено с толкова любов и усилия предприятие, което изгаря след взрив в намиращите се в съседство военни складове.
