K1LZ между Бостън и Пловдив

През хобито си на радиолюбител Красимир Петков успява да завърти добри сделки в Америка, а след това да основе два завода за роботи – Milara в САЩ и  България. Сега следва план да направи бизнеса си мултимилиарден

Снимки: Елена Ненкова

До полета на Красимир Петков за Бостън остават по-малко от 24 часа и той гледа да свърши колкото може повече работа в завода за индустриални роботи Milara International в Пловдив. Същото го чака и в другия завод на Milara в САЩ. Все е на път вече от 13 години. Горещината в Пловдив е непоносима, а климатиците в модерната офис сграда работят на 21 градуса. Седнал на председателското място в заседателната зала, Петков спокойно води към финал срещата с шефовете на отдели, след което посреща с широка усмивка екипа на Forbes. Неговият основен бизнес  вече почти от 20 години е произодство на принтери за силициеви платки, които намират приложение в полупроводниковата индустрия, и всякакви автоматизирани системи. Новото тази година е, че стартира серийно производство на малки електрически камиони на китайската компания Cenntro. Поредната партида е готова за експедиция и той скача в една от кабините.

Лицето му сияе при мисълта, че може да произвежда електрически камиони под собствена марка. Сложил си е срок година и половина. “Имаме всичко необходимо това да се случи. В производството на електрически камион се използват сходни компоненти като при роботите – електродвигатели, системи за управление, сензори, софтуер и нано-технологии, които могат да допринесат за създаването на качествени батерии”, казва той.

Докато изследва старателно потенциала на този вид бизнес, стига до заключението, че до 2025 г. в централната част на градовете няма да вървят автомобили с гориво и ще трябва да се създаде нова флотилия от превозни средства, с които да се извършва логистика. По негови думи Cenntro, която купува технологията от Citroen, прави точно това за гиганта Alibabа в Ханджоу, който е един от най-развитите градове в Китай. Основателите на Cenntro вземат стратегическо решение да разположат офиса си точно срещу централата на Alibabа в Ханджоу с единствената цел да бъдат забелязани. Те предлагат на Alibabа 3 хил. електромобила с шофьори и облачно базиран софтуер, подобен на UBER, за да разнасят пратките в града и да поемат обслужването. “Това може да работи във всеки град в Европа”, казва Красимир Петков. Това е и причината да инвестира близо 10 млн. лв. в допълнителен цех за електрически камиони, а после със своя съдружник Йордан Найденов да платят още 4 млн. евро за 10% от европейския клон на дистрибуторската компания Sevic systems SE, която използва Cenntro: “Докато големите играчи се пренастроят, ние вече ще сме производители.”

Когато става въпрос откъде черпи вдъхновение за този бизнес, Петков казва, че освен бизнесмен е и страстен състезател по радиолюбителство, известен в средите като K1LZ. Това обяснява огромните антени върху покрива на Milara, радиостанциите в таванското помещение, както и медалите и шампионските купи по прашасалия шкаф. Спортът му дава самочувствие на можещ човек: “На 17 спечелих първото си отличие и си казах, че щом мога да печеля състезания, значи ще мога и много други неща. Водил съм четири пъти американския национален отбор на олимпиади и веднъж българския.”

Петков е видна фигура в радиоклуба на ВМЕИ в София, където специализира роботика в класа на проф. Михаил Константинов – бащата на българската роботика. В клуба среща най-добрия си приятел в България и бъдещ бизнес партньор Васил Василев, който е “невероятен мозък”. Двамата сами конструират радиостанциите за състезания – Василев прави електрониката, а Петков механиката. През 1989 г., когато излиза Указ 56, основават малка компания – Acom, в Божурище, чийто хит е мощна система за озвучаване за концерти, както и усилватели за музикални ефекти. „Нямаше такива системи в България и музикантите купуваха от нас. Озвучавахме и митинги на комунисти и на демократи – който плати. Изкарвахме много пари”, казва той. Музиката е другото му хоби.

През годините изработихме близо 10 хил. робота, което ни осигури общо 300 – 400 млн. долара приходи. По производство на военни роботи сме №1 в света.

За да му стане животът още по-интересен, той решава да посети братовчед си Йордан Найденов в САЩ и да види и друг свят. Найденов е бивш акробат в цирка в Ню Йорк, който има школа за гимнастика във Ванкувър и “бизнесът му върви много добре“.

Докато е на гости, Петков се чува с приятел от студентските години – Димитър Горчев, който има фабрика за климатични системи в Бостън и обслужва небостъргачи, болници и молове. Горчев му предлага да остане като инженер в машинния цех и понеже Петков се справя чудесно, след три месеца го слага начело. На следващата година му помага да направи собствена компания в цеха (LZ engineering, LZ е префиксът на България при радиолюбителите) и да работи като подизпълнител. „Аз съм правил климатичната системата на стадиона в Чикаго за световното първенство по футбол“, казва той. Само че Горчев мести голяма част от бизнеса си в Израел и Петков остава без основния си клиент, а спестените 50 хил. долара бързо се стопяват.

В този труден за него момент идва изненадващо предложение от бащата на съквартиранта му – да стане главен инженер в Hyperion Catalysis International – научноизследователската компания, световен лидер във въглеродните нано-тръби. В следващите 10 години той става част от екипа, който разработва “едни от първите токопровидими пластмаси и гуми и регистрира около 300 патента в тази област. За да е в крак с научните среди, завършва и престижния Масачусетски институт по технология.

През цялото това време паралелно развива бизнес с усилвателите за радиостанции, които Василев произвежда в България. След като изважда необходимите сертификати, още на първото изложение продава 49 броя. После измисля “един много хубав трик”, който му носи голям успех. Дава усилватели на хората, които пишат наръчници за радиолюбители да ги пробват, а те, останали очаровани, посвещават цяла глава на българския модел Acom, който е “поршето на усилвателите“. В света на радиолюбителите бързо се разчува за новия продукт и заявките валят. Красимир Петков поема разпространението в Америка и Канада, а Василев развива мрежа в Япония: „Продаваме в 120 страни в света. Утрепахме конкуренцията с Acom2000. В него има много мозък, алгоритми и софтуери, които никой не можеше да направи на това ниво като тези много умни момчета в България. Държим цена от 6-7 хил. долара, което е почти двойно от средната за пазара.” Особено ярък е моментът, в който хора от NASA се свързват с него да им реши проблем със запалването на някаква плазма, която активира голям магнит. Инженерите в България дават решение, а

Петков получава предложение да работи в Marshall Space Flight Center. Естествено отказва, тъй като вече има “доста добър бизнес и интересна работа в Hyperion. Hyperion обаче продава правата за технологията и новите му ангажименти включват да внедрява процеса на различни места по света, което изобщо не му допада.

Докато се чуди каква да направи, се сеща за думите на друг успешен българин в САЩ – Георги Гетов, който все му говори: “Ти правиш толкова много пари за другите, кога ще започнеш да правиш пари за себе си.” По тово време Гетов управлява “най-голямата  на източното крайбрежие” фабрика за компоненти за оптични кабели с 500 души работници. Той притежава достатъчно свободни пари и желание да направят нещо заедно. До известна степен това решава дилемата на Петков дали да продължи да получава една прилична за САЩ заплата, или да поеме трудния път на предприемача: “Честно казано, ако нямах подкрепата на моите сънародници, трудно щях да направя крачката към собствен бизнес.”

Петков постоянно се чува и с Василев, който насочва вниманието им към приватизацията в България: “Вие имате парите – казва им той. – Защо не купите няколко предприятия за електроника и да работим.” Гетов няма нищо против да инвестира, а Петков е съгласен да бъде инженер на проекта. Те участват в търг за холдинг, който обединява няколко големи завода по електроника, и го печелят. Офертата е за 12 млн. долара и задължение да инвестират още 20 млн., както и да отворят 5 хил. работни места. „Всичко мина през комисия и трябваше само да подпишем финален договор, когато се появиха едни хора, които уплашиха Жоро, че ще го утрепят, и той се отказа“, казва Петков. 

Той не бърза да се прибере в САЩ и предлага на Гетов да прехвърлят част от производството му в България. За тази цел купуват 10 декара земя от двора на завод “Шести септември” в София, където вдигат основите на първата Milara с надеждата, че ще намерят квалифицирана и евтина работна ръка. Надеждите им са напразни. Работниците са много далеч от нужната дисциплина, а клиентите са недоволни от качеството. “Мъчихме се една година. Работихме и с подизпълнители в Правец, но те нямаха застраховка за качество, която да покрие щетите. Страшното е, че и хората нямаха навици, от което страдам и сега”, казва Петков. Гетов го е научи на уважение и дисциплина. Казвал му е: ”Чертежът е твоята библия, а клиентът е твоят бог.“ В крайна сметка Петков и Гетов оставят фабриката в ръцете на Василев и се връщат в САЩ.

През 2001 г. двамата купуват компанията HTI Engineering от Гюнтер Ердман, “който е един от най-големите бизнесмени в печатането на платки за електронната индустрия”. Включва се и Йордан Найденов. Фабриката струва 4 млн. долара и за още 2.5 млн. долара купуват няколко ценни технологични патента, които им отварят пътя към световните пазари. Задачата е със стара техника и с млад екип да се направи принт машина, която после да произвеждат. Дотком балонът, който се пука през 2000 г., обаче довежда Гетов до тежък фалит.

Съдружниците му напразно се опитват да му помогнат с единия милион долара оборотни средства на Milara. За да заработи фабриката, Петков взема нови 800 хил. долара факторинг финансиране срещу договор за солидна поръчка за роботи: “Бяха трудни години, защото трябваше да върна този заем и да храня работници.”

Компанията стъпва на крака с клиенти като американската Foster-Miller, производител на военна роботика, които му възлагат да направи редизайн на прототип за обезвреждане на експлозиви в Ирак и Афганистан. „Аз направих това рамо, ходовата част, моторите и камерите – показва той робота на голям екран, колкото една стена. – През годините изработихме близо 10 хил. робота, което ни осигури общо 300 – 400 млн. долара приходи. По производство на военни роботи сме №1 в света.” В същото време Milara държи “трето място в САЩ след Brooks Automation и Genmark в производството на роботи за полупроводниковата индустрия”. Компанията обаче никога не е правила повече от 30 млн. долара оборот годишно, и то защото е тясно специализирана. Петков така и не успява да намери подходящ партньор за нещо по-мащабно. Опасява се, че “големите искат само да вземат бизнеса”: „Ние имаме 121 клиента, сред които е технологичният гигант Intel и Tokyo Electron, и предпочитаме да вземаме толкова работа, колкото ни трябва, за да държим високо качество.”

В началото на 2006 г. той се връща в България с намерение да разшири базата на Milara. Първо, по патриотични подбуди – да докаже, че и тук може да се развива успешен високотехнологичен бизнес, и, второ, заради обещание от Samsung, че ще направят поръчка на 600 машини за принтиране на платки. Отново с Йордан Найденов инвестират около 9 млн. долара и още толкова кредит в земя, фабрика и оборудване, но сделката със Samsung пропада поради рокади в ръководството. Единственото решение в този случай е да прехвърли от Бостън в Пловдив изработката на механичните части. В града е безработица и поради тази причина успява да наеме хора с изявени качества и интерес към новото. В годините екипът се разраства с талантливи инженери, които „работят виртуално“ с екипите на Milara в Калифорния, Бостън, Индия, Тайван и Китай. “Бизнесът ни в България е абсолютно обезпечен за следващите години с клиенти по света. Вече има най-добрия продукт и на добра цена. Сега трябва да направим нещо голямо”, казва Петков.

Той вижда няколко възможности за “мултимилиарден бизнес”. Milara работи с немската компания Imes-icore GmbH, за която произвежда 1000 машини за изработка на зъби. Устройството работи на принципа на металорежеща машина – зъболекарят зарежда сканираното изображение и машината моделира зъба автоматично. По думи на Петков зад Imes-icorе стои фонд с 40 млрд. евро. Освен това има предложение да направят джойнт венчър: “Те искат да си гарантират производство и в бъдеще да разработваме други машини с тях.”

По-интересно обаче му се струва едно предложение от китайската компания BOE Display, която е от водещите световни производители на дисплеи. Желанието им е да влязат в индустрията с полупроводници и Milara да е тяхна дивизия. “Готови са да купят половината от компанията и да инвестират 179 млн. долара, казва Петков. Моето условие е да произвеждаме техните роботи за пренасяне на стъкла и ще им дадем достъп до нашите клиенти. Стиснали сме си ръцете и очаквам да се случи.”