Играч на сигурно
Избрани статии и новини от редакцията на Forbes България
Богатият пловдивчанин Стефан Хаджикалчов предпочита банкирането и инвестициите в имоти и нискорискови ценни книжа пред изграждането на фабрики и земеделието
Снимка: Архив
Стефан Хаджикалчов е вторият от синовете на хаджи Калчо Станчов (Дренски). Патриархалните традиции на Възраждането обикновено повеляват най-големият син да поеме бизнеса и професията на бащата, докато следващите имат по-голяма свобода да изберат своето поприще. Често те получавали и по-добро образование, тъй като по-възрастният им брат още от ранни години трябвало да стои в семейната кантора или дюкян, поради което не му оставало много време за учение. При Хаджикалчови обаче не станало точно така. Първият от синовете на стария занаятчия и банкер получил отлично образование в „Робърт колеж“, след което се впуснал в обществена и политическа дейност. Така основната част от стопанската дейност на фамилията трябвало да бъде поета от по-малките му братя – Стефан и Богдан.
Стефан Хаджикалчов е роден през 1860 г. и завършва Пловдивската мъжка гимназия. Фамилното предание говори, че учил след това финанси, но изследователите не са успели да потвърдят досега този факт. Много вероятно е семейният спомен да греши, защото е известно, че едва 18-годишен пловдивчанинът заминава за Цариград, където регистрира фирма със стария съдружник на баща си Стефан Илич. Цели 10 години дружеството „Илчев, Калчов & с-ие“ се занимава с внос на фини платове от Манчестър.
След цариградския си период, вече натрупал опит и капитал, Хаджикалчов се връща в родния Пловдив, където отваря банкерска кантора в известния „Куршум хан“ (на мястото на днешните хали), който за съжаление е разрушен през 1923 г., а останките му – използвани за строителен материал.
Когато произхождаш от видна пловдивска фамилия и разполагаш с нужните средства, в края на XIX и началото на XX век оставането встрани от общественото поприще е почти невъзможно. Въпреки че политикът в семейството безспорно е най-възрастният от братята, Константин (Кочо) Хаджикалчов (повече за него в следващия брой на списанието), Стефан също не остава напълно равнодушен към обществените борби. През 1890 г., скоро след завръщането си от Цариград, той е избран за народен представител от стамболовистката партия в Рупчоска околия (с център Чепеларе) и през следващите над две десетилетия с известни прекъсвания е депутат в няколко обикновени и няколко велики народни събрания. Има сведения, че около 1900 г. Стефан скъсва със стамболовистите и се преориентира към либералите на Васил Радославов (според едни сведения) или към прогресивно-либералите на д-р Ст. Данев (според други). Взема за кратко участие и в общинския живот в Пловдив, като дори за няколко месеца поема функциите на временно изпълняващ длъжността кмет на града (1893 г.).
Основният му фокус обаче остава бизнесът. Политиката видимо не му е особено по сърце, а сигурно е била повод и за огромни разочарования. Прави впечатление, че въпреки значителните средства, с които разполага, Хаджикалчов не се впуска да строи фабрики. Предпочита да „играе на сигурно“, като раздава капиталите си под лихва, купува имоти и инвестира в добре гарантирани ценни книжа. Това лесно може да се обясни със стопанската среда у нас след Освобождението. Докато индустриалните предприятия носят едва 4 – 5% печалба, а едрите земеделски стопанства (и то в добри години) 2 – 3%, то законната лихва по кредитите варира от 10 до 12%. Когато клиентите са в особена нужда или не разполагат с много добри гаранции, лихвата може да надмине 20%.
Тази политика на умереност, сигурност и дори пасивност Стефан заедно с брат си Богдан налагат в основното си бизнес начинание – създадената през 1896 г. Търговско-индустриална банка в Пловдив. Сравнението с останалите български банки показва, че пловдивската кредитна централа поддържа значително по-високи нива на ликвидност (над 40%). Това обрича финансовата институция да остане „регионален играч с маргинално значение в страната“.
Само веднъж Стефан Хаджикалчов излиза от сравнителната пасивност на рентиера лихвар, странящ от рискови начинания. В началото на XX век той се включва с част от капиталите си в голямата френска каменовъглена мина в района на връх Кръстец, кръстена на името на престолонаследника ни „Принц Борис“. Оказва се обаче, че залежите не са с достатъчно висока калоричност, а освен това значителна част от печалбата потъва в огромните транспортни разноски – на коне и волски каруци от билото на Балкана до най-близката жп станция в Търново. Поради това е основано дружество за изграждане на железопътна линия, свързваща Северна и Южна България по трасето Трявна – Борущица. Този маршрут се счита от специалистите като най-неблагоприятен заради трудната достъпност на терена и нуждата от значителни финансови инвестиции. Все пак той е предпочетен пред по-евтиния вариант през Хаинбоаз (днес Проход на Републиката) заради натиска на чуждите акционери в мината. Те дори успяват да включат трасето през Трявна – Борущица като условие за отпускането на 100-милионен (около 630 млн. днешни лева) външен заем за страната ни през 1904 г.
Изграждането на жп линията е спечелено от консорциум, един от важните акционери в който е Стефан Хаджикалчов. Първоначално е предвидено участъкът със 72-километрова дължина да бъде завършен за три години, но трудният терен и постоянната липса на достатъчно средства удължават строежа чак до 1913 г. От протокол на УС на БНБ от 1910 г. е видно, че дружеството за постройка на презбалканската железница дължи вече 3.5 млн. лв. (22 млн. днешни лева) на няколко банки, а е изградила само по-леката от инженерна гледна точка отсечка от Търново до Плачковци. Поради това БНБ на два пъти отказва да поднови заема на дружеството, но явно външни влияния впоследствие карат управителния съвет да променя решението си. Доводите на администраторите на централната банка са, че някои от поръчителите (сред които изрично е споменат Хаджикалчов) имат такова имотно състояние, които им позволява да гарантират допълнителен кредит за Трявна – Борущица.
Стефан Хаджикалчов е уважавана личност в родния си град. Подпредседател е на Алианс франсез и на Пловдивската търговско-индустриална камара. Бил е един от организаторите на Първото българско изложение под тепетата през 1892 г. и един от малкото смелчаци, дръзнали да се качат на известния балон на французина Йожен Годар, посетил страната ни по време на изложението. Хаджикалчов почива през 1917 г. на 57 години от инфаркт. След смъртта му неговата съпруга Ганка (по баща Хаджипетрова) се жени за видния български политик Иван Харизанов (първи братовчед на Яне Сандански и вуйчо на автора на романа „Тютюн“ Димитър Димов).
Третият от братята, Богдан, е роден през 1862 г. От малък проявява артистични наклонности и едва петгодишен участва в представянето на пиесата „Многострадална Геновева“. Семейният дълг обаче го кара също като батко си Стефан да се захване с търговия и банкерство. Преди това следва във Франция строително инженерство, но най-вероятно не се дипломира по специалността. Той явно е по-предприемчив от по-големите си братя, защото от 1905 г. е начело на почти семейната Търговско-промишлена банка. Същевременно Богдан е главен директор на българския клон на голямото френско застрахователно дружество „Ла Насионал“. Занимава се с житарство и банкова дейност. За разлика от прочулите се със своето скъперничество негови баща и брат (Константин) Богдан Хаджикалчов бил много по-широко скроен човек. Семейното предание разказва за кавалерския му жест да изкупи обявените за неплатени данъци на публичен търг имоти на негов приятел и след това да му ги върне безвъзмездно. Всъщност Богдан като че ли е стопански най-дейният от петимата синове на Калчо Станчов. За него обаче са оцелели най-малко свидетелства и биографията му е останала в сянката на по-големите му братя.
От Мартин Иванов
