Препоръчано от Опра
Мои любими теми са здравеопазването, културата и социалното предприемачество.
С дебютния си роман българската писателка Даниела Петрова успя да влезе в списъка с препоръчани произведения на литературния клуб на Опра Уинфри
Срещам Даниела Петрова за пръв път в заведение в София, където тя представя романа си „Майката на дъщеря ѝ”. Заведението е пълно с хора – дошлите по-рано са успели да си намерят места на масите около подиума, а закъснелите се редят покрай стените или до вратата дотолкова, че входът е почти блокиран. Представянето на книгата и авторката преминава бързо, за да остане повече време за срещата ѝ с читателите. Веднага се извива дълга опашка от хора, които искат да се запознаят с писателката и да се снимат с нея за спомен.
Даниела Петрова е израснала в София. Тук завършва Строителния техникум, а след това и бившият Висш институт по архитектура и строителство (ВИАС). Никой в семейството ѝ не се занимава с писане, но тя се запалва от малка – пише стихотворения и разкази, а когато трябва да избира какво да учи, се спира на архитектура, защото в нея вижда творчески елемент, но и професия, която да може да практикува, след като завърши.
Пътят ѝ обаче се подрежда по различен начин. Влюбва се и се омъжва за американец от български произход, който е на гости на баба си в България. Две години по-късно – в трети курс, прекъсва образованието си и заминава със съпруга си за САЩ. Двамата се установяват в Ню Йорк, където той работи като домоуправител на сграда на „Пето авеню”. По това време Даниела Петрова е на 22 години и знае много малко за живота в САЩ. „Озовах се в Ню Йорк, без да знам нищо за живота тук, за културата, какво да очаквам. Сега благодарение на интернет човек все пак има някаква представа, но тогава не беше така”, разказва тя.
В началото дори си мисли, че, прекъсвайки университета, ще има повече време за писане, каквото не ѝ остава преди това, но английският ѝ първоначално е доста слаб и се налага тази мечта да отстъпи пред по-належащи проблеми – трябва да си намери работа. Това се оказва предизвикателство, защото навсякъде изискват препоръки. Все пак успява да се справи – първоначално си намира работа като чистачка и детегледачка, а по-късно е назначена в библиотека в Metropolitan museum. „Там се отвориха много врати за мен. Попаднах в среда със страхотни хора, които много ми помогнаха”, обяснява Петрова.
Постепенно се появява и мечтата да продължи образованието си, но осъзнава, че това ще е много скъпо. Тогавашната ѝ шефка обаче ѝ дава съвет, който променя живота ѝ – ако си намери работа в Columbia University, ще има право да посещава по два курса на семестър безплатно и така да събере необходимите кредити, за да се дипломира. Писателката се възползва от съвета и успява да влезе в един от най-добрите американски университети едва три години след като стъпва в Ню Йорк. Веднага след това започва работа в библиотеката на висшето училище, за да може да посещава безплатни курсове. Прехвърля много от кредитите от ВИАС и дори ѝ признават кредити от Строителния техникум, но вече знае, че архителктурата не е нейното призвание. „Все още нямах смелост да пиша на английски, макар че английският тогава вече ми беше много добър”, обяснява Петрова. Насочва се към философията, а в последната си година в университета се записва и на курсове по писане. Дипломира се през 2001 г. и успява да си намери работа като консултант в ООН. Завършва и магистратура по психология в New York University, но се отдава на професията само за една година, като работи в клиника за хранителни разстройства, след което продължава професионалния си път като консултант в Световната банка.
През цялото време не изоставя мечтата си да бъде писател – пише разкази и есета, които са публикувани в New York Times, Washington Post и Marie Claire. Прави първи опит да напише и роман, който остава непубликуван, защото „не е стигнал доникъде”. „Грешката ми беше, че избрах тема, за която не знаех много и трябваше да правя много проучвания”, разказва Даниела Петрова. Темата, на която се спира, е трафикът на момичета в Източна Европа и конкретно в Косово по време на войната. Помагат ѝ специалисти, които са работили с жертви на секс трафик, но така и не успява да разговаря с пострадало момиче, за да успее да влезе по-надълбоко в темата. Все пак завършва романа и дори му прави една-две редакции, но в крайна сметка се отказва.
След неуспеха тя започва да търси нова тема за книга и така в главата ѝ се заражда сюжетът на „Майката на дъщеря ѝ”. „Не си спомням точно как се роди идеята. С тогавашния ми съпруг пробвахме за бебе и бяхме преминали през пътя на безплодието. Знаех доста за процедурите и тогава ми дойде идеята – какво, ако жена забременее с донорска яйцеклетка, запознае се с донорката, която след това изчезва”, обяснява Петрова. Още в първия момент си представя историята точно като мистерия, за която инвитро процедурите са просто отправна точка. „Това беше лесна тема за писане, защото не трябваше да правя допълнителни проучвания. Знаех доста за емоциите, а и за самите процедури. Използвала съм не само това, което аз съм изпитала, а и което знам от други хора, минали по същия път”, допълва тя. Писателката черпи знанията, натрупани в личния ѝ живот, но не бяга и от проучване на детайлите в сюжета, които са ѝ по-далечни – работи с детектив от Нюйоркското полицейско управление и разпитва специалист за ежедневните занимания на кураторите.
Започва да пише романа през 2012 г., но се налага да изостави писането, защото преминава през развод и заминава за Вашингтон във връзка с работата си в Световната банка. Подновява писането през 2015 г. Тогава вече има готова първа версия на книгата, но знае, че ѝ предстои сериозна редакция. Този път решава да се посвети изцяло на писането, а след първата редакция наема и агент. Заедно преработват романа още три или четири пъти, преди да решат, че вече е готов да бъде представен пред издателства.
След доста дългия процес по писането и преработването на книгата фазата по купуването на правата се развива с бясна скорост. Агентът предлага правата ексклузивно на няколко издателства. След една седмица имат вече две предложения и избират Putnam, което е част от едно от най-големите издателства в света – Penguin Random House. Подписват договор в края на юни 2018 г. и книгата излиза от печат година по-късно. „Стори ми се много време, но в сравнение с други книги една година е доста бързо”, обяснява Петрова.
Още докато тече работата по пускането на пазара на книгата на английски, с агента ѝ започват да правят предложения за издаване на романа и в други страни. Подписват договори за излизането на книгата в Полша и Литва, но писателката много иска да го издаде и в България. Такова предложение обаче не идва, затова Даниела Петрова решава да вземе нещата в свои ръце. Чрез познати се свързва с издателство „Сиела” и говори с главния редактор Захари Карабашлиев. „Той не беше чувал за романа, но го свързах с моята агентка и изпратихме материалите”, разказва писателката. Междувременно и две други български издателства проявяват интерес, но Петрова окончателно се спира на „Сиела”. Издаването на книгата в България става много по-бързо – работата започва през пролетта на тази година, а книгата излиза през октомври, четири месеца след публикуването ѝ в САЩ. Даниела Петрова се включва в процеса по издаването, като нанася някои корекции на превода и дава одобрението си за корицата, която ѝ харесва повече от американската. Посвещава книгата на баба си и дядо си. „И двамата са много възрастни и се радвам, че доживяха този момент. Те работиха много усилено, за да мога аз да уча. Те не са учили в гимназия, така че много искаха аз да получа образование и да успея”, казва Петрова.
Романът е приет много добре и в САЩ, и в България. Попада сред препоръките на над 10 американски издания, както и в списъка с препоръчани книги от клуба на Опра Уинфри. Издаването на книгата е свързано с турне, което включва десетина града в САЩ, а сега предстоят и още няколко изяви в щата Ню Йорк. В Чикаго правят специална среща с българската общност, а на събитието в Атланта я изненадват българи, дошли на представянето на книгата. Канят я и в литературни клубове, които избират книгата ѝ за четене, за да обсъдят в дълбочина романа. „Много труд съм вложила в тази книга, много години и е чудесно, че се приема добре сред читатели и критици. Страхотно постижение”, казва Даниела Петрова.
