Защо се дават държавните помощи при криза?
Въпросът съвсем не е тривиален и тук не искам дори да коментирам аргументите, които защитниците на плановата икономика и дирижизма изтъкват винаги и при всякаква ситуация. За момент да забравим и гласовитите представители на групови интереси, браншове, региони – всеки от които във всякаква ситуация представя десетки причини защо точно за него трябва да се насочат публичните ресурси. Тук става въпрос за друго: дали основанието за различни мерки за подкрепа в ситуация като тази с глобална пандемия, или подобен сериозен шок, е свързано с някаква представа за справедливост, или предполага търсене на максимална ефективност. С други думи – как и на кого държавата да дава помощи?
„Справедливостта“, както ми я описаха много хора, се изразява в следното: държавата забранява определени дейности и следователно дължи обезщетение; кризата е голяма и внезапна и понеже частният сектор не е имало как да я предвиди и да се подготви, някой трябва да компенсира загубите и да поддържа предприятията, докато свърши и нещата се върнат към нормалното. Наистина споделянето на разходите по възстановяване на щети, причинени от външна и неочаквана сила, “act of God”, изглежда като една от фундаменталните причини за съществуване на общности, на организация на индивидите и в крайна сметка – на плащането на данъци. Но според мен се минава една категориална граница, ако разглеждаме сегашната икономическа ситуация през аналогия с обикновено застрахователно събитие. Сравненията са примамливи, защото лесно приемаме загубите в кризата като реколта, ударена от градушка, или открадната вещ, или пожар в завода.
Ако спадът в икономическата активност беше резултат от конкретно действие, засягащо конкретни субекти, с известна крайна дата, то вероятно концепцията за справедливост щеше да е приложима. Ако в името на общото благо – а именно, съхраняване на здравето на всички граждани – определени бизнеси бяха затворени за месец, два или три, след което всичко се връщаше постарому, то вероятно трябваше да приемем идеята за компенсации. Всъщност солидарността в осигурителната система работи на този принцип – случва ти се неблагоприятно събитие, независещо от теб, например губиш работата си или се разболяваш, и за определен период фондът плаща обезщетение за загубения доход. Разбира се, и там няма пълно покриване на загубата, но това е отделен въпрос.
Но ние не сме в тази ситуация. Нито сме преборили вируса, нито хората изглежда да се връщат към старите си навици дори там, където забраните за стопанска дейност са премахнати. Отново да направим аналогията с обезщетенията за безработица – това е модел, който осигурява ¾ от предишния ти нетен доход за ограничен брой месеци. Дори в тази ситуация няма пълна компенсация, дори да не си „виновен“, че заводът е съкратил работни места, а след няколко месеца трябва да положиш усилия да намериш друга работа. И не на последно място, подобна солидарност е възможна, ако много работят, а малцина изпадат в затруднено положение. От една страна, е невъзможно да се компенсира загубеният доход до нивата отпреди пандемията – на макрониво загубата е голяма и реална.
Да, има смисъл в първите седмици и месеци при такъв сериозен външен шок държавата да предложи някакъв „буфер“ , така че да не се стигне до разпад на договорни и търговски отношения, внезапни ликвидни затруднения и масови уволнения за дни. Това правят и повечето страни в Европа – няколко месеца субсидиране на запазените работни места, отлагане на данъчни срокове и плащания по кредити, улеснен достъп до ново финансиране.
Отвъд това обаче трябва да срещнем реалността в очите. Човешкото поведение ще се адаптира – както към живот с повече физическа дистанция, така и към отказ от потребление на някои стоки и услуги. Няма никаква логика да се харчат пари на данъкоплатците в опит да се съхрани старата структура на икономиката чрез субсидии, насочени към запазване на печалбите и заетостта в някои бизнеси на нивата отпреди пандемията. Ако пътуванията и туризмът се свият с 20–30% в следващите няколко години, няма никаква логика да поддържаме зомби курорти – част от фирмите ще затворят, а хората ще трябва да се насочат към друга дейност. Затова в следващите месеци държавната политика – субсидии, публични разходи, регулации, данъци – трябва да се оценява според това как ще помогне за инвестиции и работни места в бъдеще, а не според помощта за пострадалите. Колкото и антиинтуитивно да изглежда, има смисъл да се помага на тези, които имат шанса да пробият на нови пазари, да вземат повече поръчки, да разкрият нови заводи и в крайна сметка да спечелят от кризата.
