Как COVID-19 затвърди един от най-разпространените феномени в корпоративната култура
Преди няколко години имах куриозен случай в кариерата ми в доста по-аналогова от днешната среда. Присъствах на регионална среща с мениджърите за съответните региони в клоновата мрежа на банката и излязох за малко, за да взема една справка от компютъра, която ми трябваше. В този момент телефонът ми звънна и моят директор ме повика извънредно по казус, който обсъждаха в друга конферентна зала с кредитния комитет. Спомням си, че стоях и гледах в една точка, преценявайки кой от двата ангажимента има приоритет. И в двете зали имаше по един изпълнителен директор, който ме очакваше. Как се решава такова уравнение?

Отговорът дойде няколко години по-късно. Донесе го COVID-19: със Zoom срещи.
В първите седмици след обявяване на извънредното положение, разговорите ми с клиенти се въртяха системно около една и съща дилема: фактът, че работят двойно повече от вкъщи. В един от случаите дамата – мениджър в голяма институция – беше участвала едновременно в две Zoom срещи, които се бяха дублирали. Очевидно го правеше по-успешно от мен шест години по-рано.
Днес удобствата на дистанционната работа са безспорни. Гъвкавост, бързина и оперативност на първо място. Основното предизвикателство обаче остава: тиранията на претоварените графици.
Работата ми често се изразява в това да предизвиквам мисловните модели и нагласи на жените в мениджмънта, с които работя. Задавам въпроси и обръщам скрити предубеждения и навици, които пречат. Затова, когато чуя “Много съм заета, нямам време да обядвам” в условията на дистанционна работа от вкъщи, взимам лупата и започвам да търся истинските причини. Винаги има нюанси или специфики, които да се отчетат, но когато се сведе до основното, те са няколко.
Желание да бъдеш значима
Може би една от най-разпространените причини хората да бъдем вечно заети е това, че идентифицираме личната си стойност с работата ни. Жените в частност са особено склонни да приемат кариерата си като много съкровена част от личния им път. Колкото повече работа, толкова по-значими в собствените и в очите на другите. Дори хората, които осъзнато разграничават двете, се поддават на усещането за значимост, когато денят им е бил пълен, дори и невинаги да е бил продуктивен. Организациите се управляват от хора, разбира се, което прави този модел на мислене лесно преносим във фирмената култура. Някога се оплаквахме от безкрайни срещи и целодневни заседания. Днес те са он-лайн, но със същия модел на случване.
Да бъдеш незаменима
Крачката между усещането за значимост и това за незаменимост е много малка и често се прави. Да бъдеш незаменим за отдела и компанията дава две неща.
- Чувство на гордост, значимост и принадлежност от една страна. Знаеш, че работата ти е важна, цени се и ти си ключов служител. Егото се чувства поласкано, че получава внимание, а също и утвърдено от възможността да контролира средата и диалога. Не на последно място, осигуряваш видимост за себе си през работата си.
- От друга страна, ако си незаменима, почти със сигурност имаш претоварен график. И е сигурно, че създаваш бариера за гладкото протичане на работните процеси.
Така кръгът “значима, незаменима и контролираща” се затваря по неприятен начин както за мениджърите на личностно ниво, така и за компанията като организация, която се сдобива със сериозен оперативен риск.
Перфекционизъм
Жените мениджъри, които страдат от претовареност и вечна заетост проявяват склонност да контролират в детайли процеси, изпълнението им и хората в екипите. Те трудно се доверяват и дори когато делегират, продължават да следят изкъсо случващото се. Обичайно го правят, за да са сигурни в качеството на резултата или защото залогът е голям, както и когато има съществен риск, който са поели, за да избегнат кризисни ситуации и проблеми. Има и още една причина, която на мен като екзекютив консултант се пада честта да разоблича, а именно перфекционизъм. Повечето мениджъри и в частност жени на лидерски позиции се гордеят с това да доставят резултати по най-добрия начин. Летвата за тях винаги е високо, докато същевременно никога не са се справили достатъчно добре. Когато чувам “Имам още работа, за да навляза в…” или “Има какво да се желае…” знам, че си имам работа с много претоварен перфекционист.
Протакане
В бизнеса рядко ще признаем, че протакаме, защото хората, които си поставят високи цели обикновено имат и високи стандарти за себе си. Да допуснем, че протакаме с ясно съзнание ни поставя в когнитивен дисонанс. Затова подобно поведение често се маскира зад нерешителност, която наричаме предпазливост или внимателно обмисляне, а нерядко и планиране. В основата на всичко обаче стои чувството за несигурност и страх пред неизвестното. Когато насреща си имаме важно решение или мащабен проект, нуждата да видим финалната точка и да контролираме резултата създава сериозен товар за мозъка. Човешките мозъци са създадени да пестят енергия, затова винаги ще търсим най-прекия път и най-лесното решение. Често, когато сме претоварени, то е да не правим нищо. Блокираме и отлагаме. Така се ражда протакането, което води със себе си нерешителност, която генерира още мисловно претоварване, което на свой ред – протакане. Цикълът се затваря.
Изходът от дилемата на прекомерната заетост и претовареност на графика е само един, но невинаги се приема еднозначно от жените, с които работя. Обикновено преминаваме през лек спор, неприемане на възможностите и отричане на алтернативи и промени, които се налагат. След това идва любопитството – “А какво ще стане, ако…?”. Едва след това идва решението. А то е въвеждане на съзнателни ограничения и опростяване.
Днес живеем във време, в което повтаряме, че всичко е възможно, че можем да постигнем каквото пожелаем. Има проекти, които изглеждат примамливо. Инициативи, които са изкушаващо мащабни. Финансиране, което е достъпно. Задачи, които ни се струват неотложни. Възможности, които изглеждат подходящи именно сега. Дори това да сме едновременно на две места се случва благодарение на технологиите. Цената обаче се оказва прекомерно висока не само заради покачващите се нива на стрес и бърн аут, но и заради тоталното изчерпване в иновативността и креативността – най-важните човешки умения, които алгоритмите не могат да заменят. Затова без да наложим съзнателно ограничения пред себе си, не просто ще бъдем на две места едновременно, но и ще надскачаме човешките си граници по начин, който лишава нас, компаниите и икономиките от следващото ниво на еволюция – бизнес резултати ведно с човешко добруване.
Тогава единственият глобален въпрос, на който следва да си отговорим не е как да сме по-продуктивни, а струва ли си да победим тиранията на прекомерната заетост за сметка на човешкото добруване?