Не блокираме ли дългосрочния шанс за растеж?
Правителството одобрява нови разходи всяка седмица в завидни мащаби – пакетирани, разбира се, като мерки за борба с икономическите и социалните последици от кризата. Това донякъде е разбираемо, тъй като финансирането в голяма част от случаите е чрез пренасочване на средства от оперативните програми. Още през март се постигна консенсус в целия ЕС, който позволява страните членки да пренасочват непохарчени още ресурси от текущата многогодишна рамка за спешни здравни, социални или икономически разходи. Удобството за управляващите, които хем искат да харчат бързо и повече, хем да не раздуват дефицита или да увеличават данъците, е очевидно. Но заедно с това виждаме и мерки, които нито ще се финансират за сметка на пренасочени евросредства, нито имат каквато и да е пряка връзка с борбата с пандемията и ефектите от нея. Накратко, започва да се оформя нещо като вълна от инжекции, включваща увеличения на пенсии, социални трансфери, заплати в обществения сектор, ускорени плащания за инфраструктурни проекти и други инвестиции, и всичко това при на практика директни обещания за разширяване на подкрепата за заетост и нови схеми за директни субсидии за бизнеса.
Подобни решения вероятно срещат подкрепа от потенциално печелившите, но заедно с това и от тези, които вярват, че стимулирането на вътрешното търсене в период на изненадващ външен макро шок чрез разширяване на публичните разходи е полезно. С други думи, това е израз на вярването, че държавата може да замести, да компенсира, пропуснатите приходи и несъздадената добавена стойност в икономиката. Нека направим нужното важно разграничение: в ситуация на внезапно, и практически непредвидимо спиране на стопанската дейност, при почти моментални загуби на клиенти заради затваряне на бизнеси или блокиране на вериги на доставки, нестандартните мерки като възможността за разсрочване на задълженията към банки, мерките за ликвидност, както и инструментите за запазване на заетостта чрез субсидиране на част от разходите за труд са разумна реакция за предотвратяване на пълен разпад на стопанските връзки. Но смисълът на всичко това е да се дадат няколко седмици и месеци време за спокойна реакция без паника. Вярваме ли обаче, че държавата може да крепи хиляди предприятия със субсидии и следващата, и по-следващата година и т.н., и второ, по-важно – дали България може да поддържа висок растеж в дългосрочен план чрез политики, разчитащи на вътрешното търсене.
Краткосрочно, повишаването на вътрешното потребление и публичните инвестиции ще добавят към растежа, макар част от ефекта да се разпилее през увеличение на вноса. Действително, ако част от работещите в експортно ориентирани сектори – например туризмът – загубят доход, това може да се компенсира, ако други заети, предполагаемо в обществения сектор, получат по-високи заплати. Същото е валидно и за строители, които ще получат повече поръчки за инфраструктура, паркове или ремонти на училища и детски градини, и това ще компенсира по-ниския обем частни инвестиции.
Но траекторията на сближаване с по-богатата част от общия пазар е възможна само чрез фокус върху мерки и политики, насърчаващи отвореност към външни пазари, придвижване нагоре по стълбицата на стойността, инвестиции в технологии, машини и оборудване, които да повишават бързо и устойчиво производителността на човешкия капитал. Казано иначе, не трябва да губим от поглед голямата картина – а тя е, че България може да догонва само ако се правят реформи, поддържа се данъчно-осигурителна система и се насочва публично финансиране по начин, който ускорява трансформацията на структурата на стопанството. По-високи доходи след 10 години – сравними се тези например в Централна Европа – може да имаме, ако българските компании гледат навън, ако са успяват да са лидери на пазари със стотици милиони потребители, ако могат да са доставчици на иновационните първопроходци на световния прогрес. Защо искаме предприемаческата енергия да се насочи към това да продаде козметика, електроника или храна и напитки за няколко лева повече на месец на иначе намаляващото население?
Разбира се, нищо от казаното не означава, че не трябва да се търсят най-ефективните решения за увеличаването на шансовете за всички за пълноценен живот – включително, чрез достъп до качествено образование, подпомагане на изпадналите в затруднение и изобщо, борба с бедността. Но нека това е осъзнато решение в рамките на приемлив план за умна социална реформа, мотивация на работещите в публичните услуги и инвестиции в необходима и полезна инфраструктура, а не заблуден и наивен план за компенсиране на неизбежните загуби от глобалния шок.
