Структурата зад петте милиарда
В средата на септември 2020 г. България пласира на международните финансови пазари две емисии дългови книжа с падеж съответно след 10 и след 30 години с общ размер около 5 млрд. лева. С много добри основания това събитие беше оценено като безпрецедентно. Действително, макар и емисии с подобни размери да са били пласирани и преди, това никога не е ставало с толкова ниски лихви и що се отнася до тридесетгодишните книжа – за толкова дълъг срок на изплащане.
Способността да пласира, при това при сериозен инвеститорски интерес и съответно при много добри условия, книжа с хоризонт 30 години буквално поставя България сред елитните емитенти на дълг в света, независимо от силно консервативните оценки за кредитоспособността на страната, давани от международните рейтингови агенции.
Всичко това заслужено може да се прецени като положителна новина, но от другата страна на тези успешни емисии се появиха риторика и решения, за които оценката е по-скоро на обратния полюс. И докато решенията за това как и за какво да бъдат използвани така привлечените средства вече бяха обилно коментирани и сигурно ще продължат да пораждат заслужен дебат, възприетата риторика по представянето на това постижение пред българските граждани не се обсъжда, макар също да съдържа много стари и опасни пороци.
Тази риторика представя напълно едностранно обяснение за безпрецедентността на дълговия успех. А именно в добрите традиции на всяка пропаганда на текущо управляващи той беше представен като заслуга на текущия финансов екип, на текущото правителство и политическо мнозинство. И това едностранно обяснение е неизменно придружено от къде по-завоалирани, къде по-изрични намеци, че едва ли не при промяна на тези текущи дадености подобни успехи в бъдеще ще са невъзможни.
Това пряко обслужващо политическия интерес на конюнктурното управление на България говорене играе върху една стара и много опасна струна в българското политическо мислене, а именно сляпата вяра, че доброто управление на държавата е въпрос на избиране на добри управляващи, на намиране на добрия (изборен) цар. Този начин на мислене се съсредоточава върху персонажи и техните способности и морал и по подразбиране отхвърля ролята на държавно-управленски структури, които създават целия контекст, в който персонажите оперират.
Да, наистина текущият финансов екип, текущото правителство и мнозинство определено имат заслуга за добрите новини, но тези заслуги бледнеят пред заслугите на много други хора и особено на хората, изградили структурата на контекста на България, без която успех като днешния не би бил нито възможен, нито дори мислим. А тази структура има три основни компонента: здрави пари; фискален разум; близо четвърт век. Всъщност истински безпрецедентното в цялата българска история досега е последното. Здрави пари, поне за малко, е имало и преди. Фискално разумни години също е имало. Но никога те не са били определяща част от българския контекст за толкова дълъг период, колкото този с начало реформите от 1997–2000.
Може да прозвучи странно, но от тази гледна точка заслугата за днешния успех на Кирил Ананиев в ролята му на заместник министър на Муравей Радев в кабинета на Иван Костов е значително по-голяма от заслугата на Кирил Ананиев в ролята му на финансов министър днес. А несравнимо по-големи от всеки персонален принос за днешните добри новини са стабилността на паричния режим, наборът от правила по образуване на държавния бюджет, системата от ограничения пред иначе разбираемото желание на всички текущо управляващи да харчат безразборно и безотговорно. Именно тези структури, тези системи от правила и процедури изграждат така необходимата репутация и правят от държавата държава, а не проста поредица от самодръжци, били те добри или лоши.
