Трудната задача на новата агенция за иновации
Автор
Приложните изследвания изискват предприемаческа енергия и смелост, но също така и научен потенциал. Дори да приемем, че в България и двете ги има в изобилие – или може би по-реалистично, да приемем, че могат да бъдат внасяни свободно – тяхната среща остава предизвикателство. Новата правителствена агенция за иновации ще опита да промени това, като стимулира потенциална R&D екосистема с еврофинансиране около 1.7 млрд. лева.
И досега имаше европрограми, които формално насърчаваха иновациите. Резултатите са слаби, дори признание за това е самата реакция на държавата да търси промяна. Новото е смесването на програми за бизнес и академични проекти в едно. Защо до момента въпреки европарите бизнес и учени трудно влизаха в партньорски отношения? И ще може ли да промени това една нова правителствена агенция, която на първо четене само формализира нещо, което и до момента се опитваха да направят еврофондовете?
Относително ясна е разликата между новата програма и предходната (за „иновации и конкурентоспособност“). Досега фокус на финансирането беше индустриални компании да сменят някоя друга машина, в общия случай без това да е свързано с процес на иновиране вътре в самата компания. Приложените изследвания оставаха в други програми, финансиращи директно най-вече университетите и институтите на БАН. Академичните разпоредители с тези 2020средства бяха приканвани да търсят партньорства с индустрията, но това беше по-скоро формално и не можеше да спре финансирането по даден проект. Самите учени по традиция са относително пасивни в контактите с бизнеса. Това не е така само в България – неслучайно в Германия има над 70 института за приложна наука „Фраунхофер“, чиято мисия е да насърчат учените да създават бизнес стойност. Но за разлика от Германия, където бизнесът е напълно наясно с относително пасивния учен и осъзнава, че трябва да работи с проводник като „Фраунхофер“, българският бизнес сякаш все още очаква учените да са по-активни и някак приема за тяхно задължение да изобретяват конкретни продукти. Учените нямат знанието за пазара, което имат предприемачите. Комуникацията между тях е критично важна, за което мотивация често има само у едната страна.
Ако сме наясно с реалните възможности на българските учени, няма да очакваме чудеса от новата агенция за иновации. Българските университети, макар и много на брой, в общия случай приемат за свой основен бизнес издаването на дипломи, като повечето нямат амбиции за изследователска работа. Някои изключения са лабораториите за изпитания, но едва ли може да ги наречем R&D центрове. В същото време правилното структуриране на стимули между бизнес, учени и академични институции всъщност може да промени не само мотивацията на учените, но и бизнес средата. Част от приложните изследвания са обект на държавно финансиране и в Западна Европа (но винаги с някакъв процент самоучастие от бизнеса), където може би парадоксално, дори големите компании – а може би най-вече те – ползват тези държавни пари. Големите компании могат да си позволят да рискуват серийно с проекти с относително ниска вероятност за успех. Разбира се, много малки компании го правят също, но само в startup етапа си. При достигане на зрялост малките специализират тясно в една технология и линия от продукти.
Според мен най-важно е да се разделим с мита, че предприемаческа среда се създава основно с държавни пари (обяснения от типа „военните проекти направиха Израел технологична икономика…“). Spinoff компании от тези проекти са рядкост (най-често разработката остава собственост на компанията). Но трябва да се има предвид, че правилното структуриране на интелектуалната собственост може да е важен допълнителен стимул за учените.
