Двата типа отношение към несигурността
Автор
Никой не обича да се проваля. Но различен толеранс към собствените провали, различна степен да се приема риск от грешка, е може би важната разлика между хора, които наричаме предприемачи, и всички останали. Вниманието на повечето хора е фокусирано срещу допускането на грешка. На малката група предприемачи вниманието е насочено срещу пропускането на възможности. В един случай съжалява за взети активни решения, в друг – за нашата пасивност. За какво по-често ни е яд – по това се различава нашето отношение към несигурността.
Наложи ми се да обясня концепциите за риск и вероятност на дъщеря ми още когато беше на 6 или 7 години. Не беше особено трудно и светът за нея беше наситен с вероятни събития, но по някакъв начин изглеждаше предвидим и дори управляем. Децата идват на този свят с изненадващо силна склонност да поемат рискове и да опитат от неизвестното. Ние се раждаме предприемачи.
Специално с моята дъщеря промяна настъпи, когато тя стана на 10 години – съвпадение с ковид пандемията или просто естествено развитие – но светът започна да изглежда значително по-несигурен, труден за планиране и управление. Проведохме серия от разговори за смисъла на несигурността с цел да върнем предприемаческия порив обратно у нея, като основният принцип е:
Върху живота на един разумен човек много по-голямо въздействие имат решения, които не сме взели, пропуснати възможности в малки отворени прозорци, наречени шанс, отколкото единични грешни активни решения.
Формално обясняваме това с концепции за фалшиво положителни и фалшиво отрицателни прогнози (false positives, false negatives). При грешно активно решение говорим за фалшиво положително предвиждане. При пасивно решение, в което сме пропуснали възможност, имаме фалшиво негативно предвиждане. Хората имат различна склонност да приемат двата типа грешки. Ако познавате някого, който обича да казва „нали ти казах“, това е човек с ниска склонност да приема фалшиво положителните и с висока толерантност към фалшиво отрицателните грешки. Това са хора, които биха пропуснали всички възможности, за да не допуснат риск от грешка. Те винаги съжаляват за взети активни решения, рядко за пропуснати шансове.
Със съпругата ми опитваме да възпитаме у дъщеря ни мироглед на относително по-висок толеранс към фалшиво положителните грешки, да насърчим експериментите, изкуството и спортното развитие. В същото време това върви ръка за ръка с по-ниска поносимост към фалшиво отрицателните прогнози. Вярваме, че ще имаме успех, ако анализираме някои прогнози от типа „това няма как да стане“, които са се оказали неверни.
Тези два модела на приемане на несигурността са разпознаваеми не само в етапите на детското развитие. Те се виждат и като типове поведение в бизнес отношенията. Дори може би много често бизнес партньорите ще бъдат от двата различни типа. Но все пак в една организация, за да се развива, трябва да има култура на относително висока толерантност към грешките от типа false positive. В някои процеси тези грешки трябва да бъдат минимализирани, например в управлението на финансите, но в маркетинга и R&D може би трябва да бъде точно обратното.
Медицината не толерира грешки от типа false negative, от което може да зависи човешки живот, но в същото време тестовете допускат голям процент false positives. Балансирането на отношението към двата типа грешки предполага, че жертваме едното за сметка на другото.
За да насърчим предприемаческия тип учене чрез грешки, трябва да сме по-малко толерантни към фалшиво негативните прогнози. Това е изненада, защото в общия случай дори не отчитаме този тип грешки в нашето ежедневие и бизнес управление. Това е особено важно за процеси, при които грешките не биха били фатални и тяхното въздействие е поправимо. Свръхпредпазливостта е напълно оправдана в някои професионални сфери и някои аспекти на човешкия живот. Но нейното пренасяне върху всички решения е мета-грешка, която несъзнателно предаваме и на децата.
