Уорън Мейер: Борецът с бюрокрацията
Уорън Мейер, предприемач в туризма, гледа с тъга индустрията си. „Има ресторанти, които затварят окончателно“, разказва той. „Авиолиниите трябва да се откажат от половината от местата си.“ В сравнение с другите той просперира: с приближаването на Деня на възпоменанието една трета от 150-те му локации се подготвят да отворят и той очаква, че тази година ще е на нулата, което е огромно постижение в погубената през 2020 индустрия.

Снимка: Тим Панъл за Forbes
Всичко се свежда до старата имотна аксиома – локация, локация, локация. Може да минат години, преди отново хотелите да се напълнят, но хората се борят за резервации в неговите обекти: компанията на Мейер Recreation Resource Management (RRM) управлява къмпинги и терени за лагеруване в началото на туристически пътеки върху обществена земя в осем щата. Клиентите му – американската горска служба, щатски и регионални управления на парковете и собственици на язовири като Tenessee Valley Authority. Понякога те са партньори по неволя заради мнението на природозащитниците и законотворците, че има нещо злодейско в това капиталист да изкарва печалба от публична земя. Също толкова предсказуемо, колкото падането на листата през есента, обаче правителствените агенции, на които им свършват парите, искат да обсъждат даване под аренда.
За всяко място, обяснява Мейер, плаща по-голяма сума като наем за правителството, отколкото запазва за себе си като печалба. Повечето от тези агенции губят пари, преди да дадат земята на RRM.
ПАНДЕМИЯТА Е СМЪРТОНОСНА ЗАПЛАХА ЗА ТУРИСТИЧЕСКАТА ИНДУСТРИЯ, НО НЕ И ЗА RRM
Повечето посетители (2.4 милиона през миналата година) живеят на един резервоар бензин разстояние от местата, предлагани от компанията. За заключена Америка откритата природа никога не е изглеждала толкова апетитно. В един от къмпингите в Аризона, разказва Мейер, сто ядосани клиенти прескочили оградите, за да използват парка нелегално. „Много от държавните къмпинги са изградени с възможности за спазване на социална дистанция като кодекс“, посочва той. Цената също е добра: обикновено между 22 и 26 долара на вечер, с 50% намаление за гости от горската служба, грубо пресметнато, около една трета от всички, които размахват пенсионерска карта за намаления. Място с контакт, вода и канализация струва само няколко долара отгоре.
Парадоксално, но икономическият хаос може дори да помогне на Мейер да разшири бизнеса си. В рецесията преди десет години, когато бюджетите за поддръжка бяха пресъхнали, щатските паркове го молеха да участва и да плаща за удобства като бунгала и нови тоалетни. Мейер е съгласен да го прави, но само ако арендата е за достатъчно дълъг период. Договорите му са между 5 и 50 години.
Попитайте Мейер какви магии прави, за да превърне ямите в правителствената хазна в машина за пари в частния сектор, и този 58-годишен либертарианец ще ви надуе главата. Всичко опира до това: концесионерът, който търси печалба, е мотивиран да направи бизнеса по-ефективен. Правителствената агенция е заинтересувана да го направи неефективен. В правителството, казва той, „заплатата и престижът са базирани върху размера и количеството персонал“.
Държавният департамент по парковете наема току-що завършили университета студенти по екология, които получават пълни заплати и скъпи придобивки. С редки изключения в RRM работят пенсионери, които живеят в собствените си каравани в къмпингите. Много от тях са двойки, които си делят задълженията. Повечето нямат нужда от здравни осигуровки. Те работят на половин ден и започват на минимална надница.
Съскането срещу лявата икономика вкарва Мейер в мениджмънта на паркове. Преди почти две десетилетия той публикува в блог свое мнение за приватизацията на държавните услуги. Читател, който държи концесия на парк, пита дали Мейер има куража да застане зад убежденията си. Откупи ме! И Мейер го прави.
И ТАКА НА 40 ГОДИНИ МЕЙЕР НАПУСКА КОНСУЛТАНТСТВО НА СВОБОДНА ПРАКТИКА И ПРИЛАГА ДИПЛОМИТЕ СИ ПО ИНЖЕНЕРСТВО ОТ „ПРИНСТЪН“ И ПО БИЗНЕС АДМИНИСТРАЦИЯ ОТ „ХАРВАРД“, ЗА ДА НАКАРА ПОСЕТИТЕЛИТЕ НА ПАРКА ДА СЕ ПОЧУВСТВАТ ДОБРЕ
Свирепи адвокати дебнат отвсякъде, особено в Калифорния. Щатският закон диктува 30 минути неплатена обедна почивка. Работници писмено молят Мейер за разрешение да се откажат от нея, за да получават допълнително заплащане за половин час. Той се съгласява. Тогава се явява адвокат с иск за нанесени вреди. Сделката е невалидна, защото трябва да има отделен документ за обяда всеки ден вместо един за всички. Спипах те! Мейер отново се споразумява извън съда.
Сега целта му е да удвои обема на компанията. „Ако исках да седя на плажа, можех да продам компанията си за три пъти оперативната ми печалба“, казва той. „Но няма да мога да вкарам парите си в ценни книжа и да получа същата ликвидност.“ И планира да продължи, изправен храбро срещу стихиите.