Неспасяем ли е туризмът и поне две причини това да не е толкова страшно
Започвам с уточнението, че всяка вреда, причинена върху отделни домакинства, бизнеси или цели региони и отрасли от война, земетресение, вулкан, или пандемия, има безспорно негативен ефект, убива десетилетия на натрупване и развитие, променя съдби и носи страдание. И няма никакъв спор, че международните пътувания, организираният туризъм, баровете и ресторантите, както и всички услуги и бизнеси, свързани с големи събирания на хора, са сериозно засегнати внезапно и изключително тежко от новия коронавирус. Сега обаче натрупахме малко наблюдение както на политиките и ограниченията, така и на поведението на голяма част от хората в България и Европа като цяло.
Есенната вълна на новозаразени и ефекта върху здравните системи почти навсякъде показа, на първо място, че пандемията не е свършила. На този фон, а и отчитайки резултатите от летния морски сезон, сега звучат абсурдно прогнозите от пролетта, според които нещата си идват на място в края на юли и август и след това всичко тръгва постарому. Първите „жертви“ в такава ситуация са дейностите, които скупчват хора, и международните пътувания – някак по-лесно се приемат несгодите, ако вярваш, че чужденците, а не съседите, роднините или колегите носят болестта. Същевременно в бизнеса и публичния сектор събитията и пътуванията по работа са ограничени до минимум и бяха така дори в летните месеци. Ето защо както туризмът, така и донякъде развлекателните заведения и свързаните индустрии ще продължат да са в тежко състояние. Дори да има месеци без формални ограничения, самите потребители ще бъдат по-предпазливи да влизат в дискотеките или да резервират ваканционен пакет в друга държава за месеци напред.
Това засяга почти всички страни в Европа (и света), но ние си мислим за България.
ЕДИН ОТ УСТОЙЧИВИТЕ МИТОВЕ Е ЗА ОГРОМНОТО МАКРОИКОНОМИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ХОТЕЛИЕРСТВОТО И РЕСТОРАНТЬОРСТВОТО
В най-силната година в историята чуждестранните туристи, по оценки на БНБ за целите на платежния, са оставили в страната 3.8 млрд. евро. Сумата изглежда голяма, но това е около една десета от общия износ на стоки и услуги и 2.2% от общите приходи от продажби на нефинансовите предприятия в България. Броят на наетите в хотелиерството, осреднен на годишна база, е под 2 процента от всички наети в страната. При ресторантите и питейните заведения картината е обърната – те общо имат приходи от продажби 1.3% от оборота на предприятията в България и наемат малко под 4% от работещите. Може да се посочват и още сравнителни данни, но те ще навеждат в същата посока – туризмът, включително ресторантьорството, са важна дейност, но далеч не сред водещите, не е особено производителен и не плаща в масовия случай високи възнаграждения.
Затова очаквам изненада, с която мнозина ще посрещнат окончателните данни за икономиката през 2020 г. и ще се види ясно, че при такъв срив в туризма и толкова ограничителни мерки ефектът за свиването на брутния вътрешен продукт ще бъде относително ограничен. Дори сега през данните за безработните и наетите можем приблизително да оценим загуба на сезонна заетост в морските курорти от около 30 хиляди и вероятно трайно съкращаване в ресторантите и питейните заведения с между 5 и 7 хиляди. При три милиона заети в икономиката тези стойности едва ли могат да обърнат траекторията на средносрочно и дългосрочно развитие. И тук идва по-важният аргумент: няма страна в света, която е станала богата с туризъм и кръчми. Има, разбира се, много примери за излизане от бедност и постигане на някакво прилично ниво на доходи благодарение на туристически услуги и атракции и това не може да се оспори.
Но ако погледнем водещите икономики – в ЕС, САЩ и Канада, Япония, Корея и т.н., хотелите и ресторантите идват след растежа и забогатяването, а не са причина за този успех. Развитият туризъм с висока добавена стойност в Лондон, Париж или Виена не прави тези градове и национални икономики богати; обратно, той следва и поддържа вече случилата се концентрация на стопанска активност, генерираща високи доходи и печалби.
Може би трябва да се откажем да гледаме назад и да опитваме да възстановим бизнес модели, отразяващи живота преди пандемията. Вместо това да насърчим трансформацията и преструктурирането към услуги и индустрии, разчитащи на инвестиции в знание, технологии и капитал.
