15 ноември 2020, 11:42

Само капитализъм

Избрани статии и новини от редакцията на Forbes България

Днес капитализмът е не просто доминираща, а единствена социално-икономическа система в света. В последната си книга „Само капитализъм“ икономистът Бранко Миланович разкрива причините за тази решителна историческа промяна и очертава границите на новото световно разделение – между западния либерален меритократичен капитализъм и политическия авторитарен капитализъм, прилаган в Китай.

Той търси корените на още неслучилото се бъдеще, към което вървим не само под натиска на това съперничество, но и на глобализацията, икономическата миграция, задълбочаващото се неравенство. Предлага и възможни пътища, по които да поемем – нерядко провокативни, но винаги безупречно подкрепени от забележителния му анализ.

Авторът Бранко Миланович е един от водещите световни специалисти по неравенство на доходите. Доктор на науките от Белградския университет, през последните 20 години е водещ икономист в Световната банка. Преподава в различни университети, в момента в Центъра за аспиранти на Сити Юнивърсити в Ню Йорк.

Книгата „Само капитализъм“ ще бъде пусната на българския пазар на 26 ноември на цена 19.90 с мека корица и 23.90 лв. с твърда. Издателство „Изток-запад“, което държи правата на „Само капитализъм“ у нас, предоставя на читателите на Forbes безплатно откъс от книгата.

Приятно четене!

Ако тези тенденции (намаляването на разликите между доходите в Азия и на Запад) продължат, което с пълно основание може да очакваме, те ще доведат равнището на доходите в Китай, а по-късно и в другите азиатски страни като Тайланд, Индонезия, Виетнам и Индия близо до това на западните страни. Тази конвергенция ще върне света към сравнителния паритет на равнището на доходите, съществувал преди Индустриалната революция, когато доходите в Китай и Индия са били сходни с тези в Западна Европа. Този модел може да се види на фиг. 5.1., която показва китайския и индийския БВП на човек от населението като процент от британския БВП на човек от населението, започвайки от 1820 г. за Китай и от 1870 г. за Индия, фокусирайки се след това върху четири решителни момента: (i) началото на 10-те години на XX век, точно преди Първата световна война, (ii) края на 40-те години на XX век, времето на комунистическата революция в Китай и независимостта на Индия, (iii) края на 70-те години на ХХ век, когато започнаха китайските реформи, и накрая (iv) днес. Фигурата показва и Индонезия, сравнена по същия начин и със сходни ключови точки с Нидерландия. И в трите случая моделът е един и същи. По времето на Индустриалната революция доходът на човек от населението в азиатските страни е около 40 процента от този във Великобритания (тогава най-развитата страна в Европа). След това азиатските сравнителни нива на доходите бързо спадат – дотам, че от средата на XX век чак до края на 70-те и началото на 80-те години доходът на човек от населението в азиатските страни е по-малко от една десета от този в Британия или Нидерландия. Но през последните четирийсет години ситуацията драстично се променя, особено за Китай, който сега се е върнал до почти същото сравнително ниво на доходите, което има в началото на XIX век. В известен смисъл сме свидетели на отстраняването на ефектите от първата Индустриална революция. Фиг. 5.1. илюстрира сърцевината на историята на изминалите две столетия.

БВП на човек от населението в Китай и Индия като процент от БВП на Великобритания и в Индонезия като процент от БВП на Нидерландия от Индустриалната революция до днес

Източник на данните: Изчислено от проекта Мадисън (2018); всички данни за БВП на човек от населението са в паритет на покупателната сила от 2011 г. (променлива cgdppc, която е променливата за реалния БВП, използвана за сравнения между страните в даден период).

Тази конвергенция на доходите предопределя също и първия по-устойчив спад на глобалното неравенство на доходите след 1820 г. През последните две десетилетия на XX век фундаменталното увеличение на глобалното неравенство беше овладяно изцяло благодарение на растежа на Китай (Milanovic 2012). През този период растежът само в Китай не само че предотврати нарастването на глобалното неравенство, но също така носи отговорност за над 95 процента от понижението на броя на хората в света, които живеят под абсолютната линия на бедност (Chen and Ravallion 2007). В началото на XXI век към Китай в тази роля се присъединява и Индия – която заради голямото си население, сравнителната бедност и високите темпове на растеж сега също значително допринася за понижението както на глобалното неравенство, така и на глобалната бедност.

Намаляването на глобалното неравенство е важно не заради понижението на едно конкретно число (коефициента на неравенството на Джини), а по-скоро заради конвергенцията между реалните доходи на големи групи хора. Така вероятно за пръв път в историята можем да говорим за възникването на глобална средна класа. Все пак не е ясно какви ще са политическите последици от този процес. В някои страни голямата средна класа се счита за важна с оглед на предпазването на правата на собственост и политическата стабилност (тъй като тази класа обикновено предпазва своето имущество от конфискация от страна на бедните и предотвратява монопола върху управлението, за който претендират богатите), но съвсем не е ясно дали глобалната средна класа би могла да играе същата роля, предвид липсата на глобално правителство. По-вероятно е конвергенцията на доходите и възникването на глобална средна класа просто да означават, че повече хора ще споделят сходни модели на поведение и потребление – нещо, което лесно можем да видим и сега, но това ще стане много по-обичайно и ще включи много повече хора, докато доходите в останалите многолюдни азиатски страни догонват тези в Европа и Северна Америка. Като индикатор колко далеч вече е стигнала тази конвергенция, забележете, че през 2017 г. по отношение на реален БВП на човек от населението (коригиран спрямо различните ценови нива) Китай е само 10 процента под България, най-бедната страна в Европейския съюз, и има 41 процента от претегления спрямо населението БВП на човек в ЕС. Само че при консервативното допускане за 6 процента годишен ръст на БВП на човек от населението в Китай, при 2 процента за целия ЕС, на Китай ще е необходимо само едно поколение (двайсет и четири години), за да достигне средния БВП на човек от населението в ЕС. Така към 2040 г. цялото северно полукълбо, включително Северна Америка, Европа (с изключение на Русия), Япония, Корея и Китай, може да има приблизително едни и същи доходи, а Южна и Югоизточна Азия няма да са много по-назад. Това ще е епохална промяна.

Едно голямо неизвестно по отношение на глобалното неравенство е какво ще се случи в Африка. Африка е важна по две причини. Първо, дотук Африка показва много малко признаци, че е способна да започне траен процес на конвергенция, т.е. повечето африкански страни да демонстрират темп на растеж на доходите на човек от населението, по-висок от западните темпове на растеж за продължителен период (да кажем, двайсет години). Второ, Африка ще има далеч най-голямото очаквано увеличение на населението от който и да е друг континент. Ако Африка не успее да догони богатия свят (по отношение на човек от населението, това трябва да се подчертае), а нейното население продължи да расте в абсолютно измерение с по-висок темп, отколкото останалият свят, не е невъзможно да си представим сценарий, при който тенденцията за спад на глобалното неравенство на доходите първо ще се преустанови, а после ще се обърне. Това би било злополучно развитие. Възможно е да се наложи да чакаме трети, африкански, епизод на забележителен регионален растеж (първият е западният, а вторият е азиатският), за да се постигне световна конвергенция на средните доходи на страните.

В заключение, през следващите няколко десетилетия може да очакваме конвергенция на доходите в големи части от Евразия и Северна Америка – региони, в които в момента живее повече от половината от световното население. Остава неясно дали Африка на юг от Сахара, където в момента живеят около 14 процента от световното население, но вероятно до 2040 г. те ще станат 20 процента, ще се присъедини към тази конвергенция, или не.

Това е контекстът, в който трябва да разглеждаме ролята, която Китай може да играе в икономическото развитие на Африка. Ако китайският подход към Африка, акцентиращ върху инфраструктурни инвестиции, усвояване на земята за земеделие и нараснало производство на храни и природни ресурси доведе до по-бърз растеж във важни африкански страни, световната конвергенция на доходите ще се ускори. В допълнение по-бързият растеж в африканските страни може да намали миграцията на африканци, чиято желана посока са богатите страни в Европа. Успехът на икономическата стратегия на Китай в Африка ще помогне изключително много на Европа, която, както посочих в четвърта глава, е регионът в света с най-голяма нужда от чуждестранен труд, но е най-неохотна да се отвори за допълнителни големи потоци от мигранти. Така емпирично виждаме нарастващата взаимозависимост на различните части на света: успехът на Китай и Индия е добър не само за населението на тези страни и за глобалната средна класа, но също така може да даде летящ старт за развитието в Африка, което ще отслаби непосредствения миграционен натиск върху Европа.

Конвергенцията на световните доходи може също така да намали риска от пагубна глобална война. След като вижда, че превъзхождащата сила на европейците през XVIII век им позволява да вършат всякакъв вид несправедливости, Адам Смит заключава, че по-голямото равенство на богатството и силата между различните части на света би могло чрез взаимен страх да съхрани мира: „Коренните жители на тези страни ще станат по-силни или европейците – по-слаби, и жителите на всички части на света ще достигнат до онова равенство на храбростта и силата, което, вдъхвайки им взаимен страх, единствено е способно да превърне несправедливостите на отделните народи в някакъв вид уважение към правата на другия.

За автора:

Бранко Миланович е сръбско-американски икономист, роден през 1953 г. Той е един от водещите световни специалисти по неравенство на доходите. Получава докторската си степен от Белградския университет (1987) с дисертация върху неравенството на доходите в Югославия. Почти 20 години работи като водещ икономист в Световната банка. Преподава в различни университети, а понастоящем в Центъра за аспиранти на Сити Юнивърсити в Ню Йорк.