Отлагане на неизбежното или мост над пропастта?
Тази криза изненада и с координацията и скоростта при взимане на решения за икономически мерки в рамките на ЕС. Буквално дни след въвеждането на извънредно положение в почти всички европейски страни в средата на март Европейската комисия обяви нова рамка на допустимите държавни помощи, а в началото на април вече бяха известни общите насоки за възможностите за разсрочване на банковите кредити.
Заедно с това бе постигнато безпрецедентно съгласие за финансиране на схеми за субсидиране на заетостта чрез инструмента SURЕ, който на практика изкара ЕС като емитент на глобалните дългови пазари. Националните правителства като цяло въведоха сходни мерки с относителната увереност, че всички останали правят същото, а консенсусът между страните членки и позицията на комисията даваха спокойствие, че никой няма да бъде посочен с пръст за фискална безотговорност.
Като погледнем отвъд детайлите, краткосрочното „спасяване“ се крепи на две основни политики – мораториума за плащанията по банкови кредити и бюджетната субсидия за запазване на заетостта в предприятията. Индикатор за ефективността им е липсата на рязко влошаване на банковите баланси и ликвидността на компаниите, както и минималното увеличение на безработицата в целия ЕС. Всъщност за анализаторите това постави друга трудност – обичайно дълбочината на една криза се вижда почти незабавно в динамиката на пазара на труда, в междуфирмената задлъжнялост и в нарастването на лошите кредити. Но по-сериозният въпрос е доколко тези инструменти ще доведат до реално ограничаване на негативните последици от пандемията върху икономическата активност в средносрочен план или просто отлагат плащането на неизбежната цена. Валидна е логиката и за зомбификация в икономиката – имаме фирми, които не си обслужват кредитите, банки, които имат на балансите си активи със съмнително качество, и работници, които са формално заети и получават доход, но в действителност не създават продукт. С такава политика компаниите се консервират на предкризисните нива, докато реалните предпочитания на домакинствата и новите бизнес процеси предполагат адаптация на предлагането с неизбежно свиване на определени дейности.
Аргументът в подкрепа на тези антикризисни мерки се основава на две допускания. Според първото пандемията е еднократно събитие и социалният живот след отминаване на здравния проблем ще се върне в старите коловози. Ако това е така, то няма причина за бърза и дълбока промяна в структурата на икономиката и тя ще е адекватна веднага след „нормализацията“. Второто казва, че дори да се налага пренареждане в технологии, вериги на доставки, начин на организация на бизнес и ежедневието на домакинствата, трансформацията ще се случи с по-малка стопанска щета – върху дохода, капитала и спестяванията – при относително спокойствие и предвидимост, а не в паниката на затворени летища и препълнени болници с умиращи пациенти. Ако почнем от последното, свръхреакцията през първите седмици от кризата като че ли потвърждават подобна политика – да си представим как биха изглеждали каквито и да било планове за оздравяване на компании при 20–30% безработица, блокиране на транспорта, затворени заводи и спряло строителство и огромен брой домакинства между четирите стени на жилищата си. Още повече ликвидните шокове имат склонността да срутват като домино огромни вериги на междуфирмени отношения.
Това обаче означава единствено, че с този подход се купи време, така че болезнените решения да се взимат в среда без парализа на пътувания, общувания и работа. Загубите са реални, те ще трябва да бъдат платени и от частния сектор, а това ще могат да си позволят само бизнеси, които имат резерви от добрите години и които са потенциално жизнени с поглед напред. Това ще доведе до поне частично необслужени кредити на балансите на банките. Съкращения на работни места ще има не просто защото това е начин за оптимизиране на разходите, а и защото в определени дейности просто ще има свиване на търсенето и оттам – на нуждата от хора. Съвсем не на последно място, кризата насърчи възприемането на нови технологии и услуги, което отново ще означава удар по „старите“ корпоративни практики. Мащабът на това адаптиране в по-спокойни времена със сигурност ще е по-ограничен, отколкото ако се беше случил шоково през пролетта на 2020 г., но трябва да си даваме сметка, че не може да замразяваме неадекватна икономическа структура отвъд следващата година.
