Централните банки помпат пари, а ефектът е все по-слаб
Днес, както и преди 13 години, реакцията на световно определящите централни банки на настъпваща стопанска криза е да създадат и излеят върху стопанствата огромни количества ликвидност. Но за разлика от времената на Великата рецесия отговорът на идеологическите противници на централното банкиране, макар да не е загубил теоретичната си основа, днес е значително по-приглушен и по-малко категоричен в прогнозите за бъдещи проблеми.
Преди 13 години критиците на централното банкиране подходиха сякаш светът е прост и огромната инжекция на ликвидност по субективното усмотрение на малка група хора неизбежно и бързо ще доведе до изчерпване на стимулиращия ефект и преливането му в значително ускорение на инфлацията. По стандартните мерки за инфлация прогнозите на тези критици не се сбъднаха. Но пък предупрежденията им, че мащабната намеса на централните банки ще тежи на способността на икономиките да се върнат към растеж, бяха в голяма степен оправдани: възстановяването след Великата рецесия беше най-слабото, откакто съществуват статистически наблюдения.
Вероятно взели си поука от някогашния неуспех, днес критиците на централното банкиране не предричат инфлация на потребителските цени, макар и да настояват, че не биха били изненадани, ако нещо подобно се случи. Критиката им в съвременния епизод се насочва в две посоки. Първо, към индекса на потребителските цени като адекватен измерител на значимата за обществото „инфлация“. Второ, продължаване на темата с тежестта на паричната инжекция върху способността за възстановяване.
От една страна, тези две критики са напълно разумни, особено с оглед промените в структурата на стопанския живот през последните десетилетия. Световното производство – процесът на превръщане на оскъдни налични сурови ресурси в задоволени човешки нужди – все по-малко се състои от физически неща и все повече – от нематериални. Те включват неща като здраве, образованост, осигуреност на живота откъм финансова обезпеченост или жилищни условия. Но поради добре известни проблеми на методологията на индекса на потребителските цени тези блага остават силно подценени или направо пренебрегнати при изчислението на инфлацията. Ако се погледне нарастването на цената на здравето, на образованието, на жилищата, на финансовата обезпеченост (например цените на акциите, които са пряко или косвено в инвестиционните портфейли на всички пенсионни системи), инфлацията би била значително по-висока.
Същевременно критичното наблюдение, че всеобщото изливане на ликвидност върху всичко в стопанството неизбежно затруднява възстановяването, продължава да е валидно. Ниските лихви и лесно достъпните пари задържат в действие бизнеси, които не допринасят за реално добавяне на стойност и още по-малко за неговото увеличаване. Ползваните от тях ресурси не са налични за истински производителните и увеличаващите благосъстоянието предприемачески дейности и това тежи върху растежа.
От друга страна обаче, този набор от критики пропуска един важен аспект на случващото се. С развитието на ситуацията с глобалната рецесия в момента данните все по-недвусмислено сочат за сериозен проблем с ефективността на паричната политика в съвремието. Да, тя продължава да може да тушира резки кризисни процеси, но изглежда все по-малко способна да стимулира растеж. Огромното разширение на паричната база все по-малко се превежда в ръст на паричната маса (паричният множител е на исторически ниски нива), а пък тази парична маса все по-малко успява да генерира стопанска активност (скоростта на обращение на парите също е на исторически ниски нива). Изглежда, след десетилетия усилена употреба инструментът на паричната политика като средство за стимулиране на дългосрочен стопански растеж е почти напълно амортизиран.
