Три причини за отрицателните лихви
На 22 март 2021 г. БНБ съобщи, че на проведен аукцион за продажба на част от емисия петгодишни държавни ценни книжа за 300 милиона лева годишната доходност е -0.10%. Това означава, че купувачите на обещание от страна на България да плати едни пари през 2026 г. днес ѝ дават повече пари. България далеч не е единствената страна в света, в която това се случва, за някои като Германия отрицателните лихви са факт от години.
Въпросът защо и как лихвите по държавен дълг стават отрицателни сам по себе си е интересен, но тук темата е за макроикономическия смисъл на случващото се. Този смисъл може да се търси в поне три посоки – текущи съображения, структурна диагноза и очаквани дългосрочни процеси.
От една страна, отрицателните лихви по държавен дълг са естествено следствие на продължаващата второ десетилетие политика на водещите централни банки в света на нулеви и отрицателни лихви във взаимоотношенията им с търговските банки. Ако можеха, вероятно тези централни банки щяха отдавна да са свалили подобни лихви далеч под нулата, но ги възпира конкуренцията на кеша: търговските банки не могат да прехвърлят отрицателни лихви в значителен размер към депозиторите, защото съществува опасността те да ги изтеглят и да държат спестяванията си в кеш, т.е. на нулева лихва. Все още никой от централните банкери не се е опитал да възроди от миналото идеята на Силвио Гезел за постепенно губещ номинала си кеш, т.е. за вградена в самия кеш отрицателна доходност. Поне не официално.
Причината централните банки (това не е непременно така за БНБ, известно е, че тя е специален случай – отрицателните лихви в България са внос, не местна продукция) да натискат лихвите до и под нулата е твърдата им вяра в постулатите на стандартната Кейнсианска парадигма. В случая нейните релевантни аспекти са два. Първо, според нея ниски лихви означават повишено инвестиционно търсене и (ако човек забрави, че и другите централни банки правят същото) потенциално повишен нетен износ, два важни компонента на съвкупното търсене. Стимулираното по този начин съвкупно търсене предполагаемо увеличава стопанската активност и изважда икономиката от рецесивни или депресивни процеси. Второ, нулевите и доколкото може отрицателни лихви в Кейнсианския светоглед са основно, ако не и единствено, средство за предотвратяване на дефлация. При този светоглед по-голямо зло и опасност за икономиката от дефлация не съществува и тя трябва да бъде избягвана на всяка цена.
От друга страна обаче, случващото се с отрицателните лихви обозначава определена важна структурна новост в способността на централните банки да влияят на стопанствата изобщо. Отрицателните лихви са безпрецедентно явление в цялата история на човечеството досега. А централните банки са Кейнсиански институции от поне три четвърти век. Преди те все някак успяваха да стимулират съвкупното търсене, без да свалят лихвите до и под нулата. А днес вече не само не могат, а дори при тези нива на лихви не е ясно колко успяват да стимулират. Чуват се все повече гласно изказани мнения, че не е изключено цялото явление „основана на Кейнсиански убеждения парична политика“ да се окаже на изчерпване като способност на държавите да влияят на икономиките.
От трета страна, по-малко се говори за дългосрочните ефекти на отрицателните лихви за развитието на стопанствата. Непосредствената причина за дългосрочния икономически растеж е натрупването на капитал и иновации. Единственият начин двете да бъдат финансирани е чрез реални спестявания. Отрицателните лихви убиват стимула за именно тези спестявания. Не е случаен фактът, че през всичките години на все по-очевидно централнобанкерско натискане на лихвите надолу все по-ясно се откроява тенденцията на забавяне на темповете на икономически растеж по целия свят.
