Почти от началото на пандемията започна и дебатът дали предлаганите антикризисни мерки са насочени по най-правилния начин, дали достигат до най-засегнатите и като цяло доколко отчитат специфичните проблеми в отделните стопански дейности.
Централно място в тази дискусия зае и темата за политиката на доходите – правителството първо реши да плаща допълнителни възнаграждения за медиците на първа линия, малко след това стартираха добавките по 50 лева за всеки пенсионер, увеличени бяха заплатите в някои ведомства от администрацията, а при дискусията около приемането на бюджета за 2021 г. се завъртя идеята за детски надбавки без доходен критерий (макар в крайна сметка да бе заменена с данъчно облекчение за деца). Все пак минималната пенсия беше увеличена от началото на годината вместо от юли, а обещаното в началото на мандата увеличение на заплатите на учителите все пак бе довършено независимо от кризата.
Тези действия намериха отражения в статистиката за пазара на труда. През първото тримесечие на 2021 г. средната заплата в обществения сектор е със 17,2% над отчетената година по-рано, докато в частния сектор ръстът е 8,8%. Очаквано, заплатите в сектор образование нарастват с 16,5%, а в здравеопазването и социалната работа – средно с 27,1%. Ако разглеждаме четиригодишен период, в обществения сектор средната заплата расте с 56%, а в частния с 43%, като разликата е почти изцяло заради случилото се през миналата година – в трите години до кризата нарастването е почти сходно, съответно с 33% и 31%. Ръстът за целия период се дърпа нагоре от образованието – 69% по-високи заплати от началото на 2017 г., и здравеопазването и социалната работа – с 67%.
Основната критика към политиката за повишаване на пенсии, заплати в обществения сектор и социални плащания е в това, че тези групи от населението не са пряко засегнати от кризата. Действително пенсионерите получават фиксиран доход, а поне засега в публичния сектор не е имало заявки за съкращения на персонал. От тази гледна точка, безспорно е, че както предприемачите, така и заетите в частния сектор са в много по-голяма степен изложени на негативните последици от пандемията и ограничителните мерки, въздействащи върху стопанската дейност. Второто основание за недоволство обаче е фокусирано върху потенциални неблагоприятни ефекти върху пазара на труда и конкурентоспособността – с подобна политика на изпреварващо увеличаване на заплатите в публичния сектор държавата при равни други условия обезсърчава заетостта в частния сектор. За да предотврати този ефект, бизнесът трябва също да повишава възнагражденията, което обаче би довело до намалена глобална конкурентоспособност.
На пръв поглед подобна причинно-следствена връзка намира икономически аргументи. При по-задълбочен прочит обаче действителността ни предлага съвсем друго предизвикателства. От една страна, пазарът на труда е хетерогенен, от друга страна – той не е ограничен в националните граници. Икономическите сектори, чиито представители най-активно повдигат темата за липсата на работна сила, и покачващите се разходи са основно туризмът, част от преработващата индустрия и някои други услуги, базирани предимно на труд.
Доколко обаче работните места, които те предлагат, съвпадат с профила на заетите в обществения сектор, които получиха по-голямо увеличаване на заплатите? С други думи, присъщата разнородност на уменията и изискванията предполага ли изобщо мобилност на заетите? Каква е хипотезата – че млад човек ще учи френска филология, но след това, притиснат от ниските заплати в образованието, ще се насочи да работи като рецепционист на хотел в Слънчев бряг? Или ще вдига телефона в кол-центъра? Ще отидат ли учители, социални работници и медицински сестри в шивашките цеховете в малките населени места за близка до минималната заплата? Ще работят ли без почивен ден на сергиите на пазарите или в почистването на хотелски стаи за сезона?
Това, разбира се, се е случило – разпадът на социалистическата икономика през 90-те години на миналия век доведе именно до подобни абсурди заедно с огромна структурна безработица. Само че тогава пазарът на труда беше почти изцяло затворен, сега не е – и мобилността не е между работодатели и отрасли в България, а в целия ЕС. И тогава трябва да се запитаме, ако държим заплатите на лекари, медицински сестри, учители твърде ниски, защо те да не потърсят сходна реализация в богатите европейски страни, вместо да предложат труда си на друг български работодател, предлагащ също ниско възнаграждение. Това и става – но може и трябва да бъде спряно.
