Един американец в София

Той идва в София преди 26 години, остава трайно в страната ни и вече мисли като българин. Името му е Кенет Лефковиц, но е познат сред приятелите си като Кен, много от тях дори не знаят пълното му име. Срещам се с него в Южния парк в София, на свеж въздух, защото слънчевият ден позволява това, а и разговорът върви свободно, когато не сме ограничени от затворено пространство.

Лефковиц е американец, съсобственик на консултантската компания „Ню Юръп корпорит адвайзъри“, която в последните няколко години извършва консултантски услуги най-вече в енергийния сектор, но също и в сектора на телекомуникациите.

Енергийните проекти той развива още по времето на приватизацията, а с телекомуникациите го свързва периодът, в който е изпълнителен директор на българска телеком компания – „Нетикс комюникейшънс“, създадена от Невен Дилков (основател на „Нетера“). Това е платформа за обмен на данни, в която създатели на съдържание и потребители се свързват по-качествено, по-бързо и по-евтино от подобни платформи. Той е в компанията няколко месеца, а дейността му е свързана с набирането на капитал. За него това е временно назначение и след това се връща към основната си дейност. В края на 2018 и почти цялата 2019 г. се занимава с преструктуриране на Булсатком от името на основателя на компанията Пламен Генчев. В последно време се занимава основно с развитието на един вятърен парк.

„В България е трудно да правиш бизнес“, смята Кенет Лефковиц, но той е толко­ва отдавна в страната, че вече е свикнал с всички трудности. За него една от голе­мите трудности е, че понякога има сравни­телно кратки прозорци, когато пазарът и обстановката изискват бързо приключване на дадена сделка. И в същото време има пречки от всякакво естество. „По-голяма­та част от времето буташ срещу вятъ­ра“, описва кратко положението в страна­та Кенет.

Но не се оплаква и смята, че в Бълга­рия има бизнес, стига човек да има желание. В последните години е по-трудно и затова той в един момент сменя бизнес модела в контраинтуитивна посока. Спира да търси нов бизнес и съкращава всички режийни. Ра­боти само със съдружника си и когато има конкретен проект, намира подизпълнители. Нямат служители, нямат и офис, но това не се отразява върху приходите, напротив. И това се случва още преди последната криза, която почти не се отразява на дейност­та на консултантската компания. „Това е въвлечена криза, тя не се дължи на бизнес обстоятелства“, казва Кенет Лефковиц. В първите дни след март миналата година има няколко месеца затишие в дейността им, а след това отново се активизират.

Консултантската компания, в която той е съдружник, е създадена като клон на ав­стрийската EPIC в България през 1996 г. Лефковиц е изпъл­нителен директор на EPIC България от 1999 до 2003 г. В края на същата година той прави мениджърско изкупуване и оттогава компанията е „Ню Юръп корпорит адвай­зъри“.

Американецът е на 52 години и е от Нова Англия – Масачузетс. Учи в икономи­ческия департамент на университета в Къ­нектикът – Wesleyan University. Една година е и в Университета на Вирджиния, за цвят, както се шегува самият той. „Това ми бе като стаж в чужбина“, казва Лефковиц, за да опише колко са различни северната и южна­та част на САЩ. Завършва образованието си през 1992 г. и почти три години работи в Американския институт за икономически изследвания в Масачузетс.

По това време Студената война е свършила, стената между Източен и Западен Берлин е паднала, а икономиките на бивши­те комунистически страни тръгват към па­зарните отношения. За него това е уника­лен експеримент в икономиката и той иска на място да разбере как се случват нещата. По време на работата си в Икономическия институт се среща с българина Камен Ата­насов, който е учил в същия университет, той му разказва за България и Лефковиц ре­шава, че това ще бъде страната, в която ще натрупа нов опит. Имал е идея да ходи в Русия, но там му изглеждало опасно, друга потенциална дестинация е била Монголия, която обаче му се струва твърде екзотич­на. Повечето негови състуденти отиват в Чехия, а той иска нещо по-различно и така се озовава в България.

Пристига през 1995 г., тогава е 26-годи­шен. „Дойдох в страната на рождения си ден“, казва той. Първото му впечатление, когато идва, е старото летище, което е със стария си терминал отпреди ремонта. Още видът му е доста тоталитарен, а когато излиза от него, вижда квартал „Дружба“ и се чуди къде е попаднал. Първото му посещение е за две седмици, връща се в САЩ, но след второто си идване остава за постоянно.

Не знае езика, без работа е и харчи пари известно време, преди да започне някаква дейност. „Правих разни опити за търговия, които се оказаха безуспешни“, спомня си Лефковиц. Научава бързо български, защото по собствените му думи има дарба за езици. Учил е латински шест години, също гръцки и френски, а българският му е пети език.

Малко след като пристига в страната, започва подготовката за приватизация и той открива, че има пазарна ниша за писане на анализи. Създава бюлетин за тези, които следят масовата приватизация, и ЗУНК об­лигациите (облигации, издадени по Закона за уреждане на необслужваните кредити). Тези облигации (за разлика от Брейди облигации­те – по външния дълг на страната) не са били прозрачни и е имало нужда някой вътре в страната да дава информация на чуждите инвеститори.

След това навлиза директно в привати­зацията и три години е изпълнителен ди­ректор на Приватизационен фонд „Надеж­да“. Казва, че е доволен от работата си във фонда, защото е успял да „осребри“ основни­те му позиции. След приватизацията фон­дът има дялове в „Солвей Соди“, „Калиакра“, „Плевенско пиво“ и „Ален мак“, които са продадени успешно.

Няколко години е представител на фонда в козметичната компания „Ален мак“, като две години е и член на съвета на директо­рите.

ТАМ СЕ СБЛЪСКАХ С ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА УПРАВЛЕНИЕТО НА ДЪРЖАВНА ФИРМА, КОЕТО БЕШЕ МНОГО ИНТЕРЕСЕН И ЦЕНЕН ОПИТ

 Тогава изпълнителен ди­ректор на компанията по неговите спомени е човек, с когото понякога имат сблъсъци, особено когато американецът открива оче­видни грешки в управлението. Всичко това обаче е „шум без резултат“, както в пове­чето държавни фирми тогава, където има политическо насочване на нещата.

Спомените на Лефковиц от престоя му в „Ален мак“ са свързани с една малка ста­ичка на последния етаж в сравнително го­лемия завод. В тази стаичка има машина за боя за коса, а от продажбата на тази боя идват около 80% от приходите на ком­панията. „За мен беше особено интересно, че в тази стаичка, откъдето миришеше на амоняк, се формираха основните приходи“, спомня си Кенет. Това се дължи на износа за Русия, където компанията има същест­вен, около 10%, дял от пазара на боя за коса. Пастата за зъби се е продавала предимно на пазара в България, а продажбите не са вър­вели много по това време.

Друг спомен е свързан с времето след кризата в страната през 1997 г. Козметич­ната компания има проблем с продажбите и той е изненадан от решението да се увеличи срокът на годност на стоката, която зале­жава в складовете. „Вместо да се намали производството, се увеличаваше срокът на годност“, разказва той.

След като е направил кариер­но развитие като консултант по сделки в EPIC, в един мо­мент се договаря със собстве­ниците на компанията да из­купи дела на представителството ѝ в България. Тогавашните му ръководители виждат, че трябва да има личен интерес, за да върви бизнесът, и затова се съгласяват той да изкупи дела на EPIC. Още тогава за­почва да навлиза в енергийния бизнес, защо­то по това време се лицензират газоразпре­делителните дружества, осъществява се енергийна приватизация, сделките с ЕРП, както и продажбата на някои производстве­ни мощности.

Самият той е мислил и за друг бизнес извън консултациите, опитвал се е да влезе в аутсорсинг бизнеса. Между 2003 и 2006 г. създава система за въвеждане и обработка на данни, но този бизнес опит приключва безуспешно. Покрай консултациите в енер­гийния сектор е проучвал и възможностите за инвестиции във ВЕИ.

Не се отказва от възможността да по­мага с опита си, като се включва в различни организации. Няколко години е член на борда на Американската търговска камара в Бъл­гария, съосновател е на Българската ветро­енергийна асоциация. Член е и на Съвета на Института за пазарна икономика.

Остава в България, защото по неговите думи тук има предизвикателство и нещата се случват доста трудно. Има доста изпи­тания в страната, но той харесва да до­кара нещата докрай, упорит е. В един мо­мент създава и семейство и това определя живота му. Имал е моменти от досегашния си престой тук, в които си е мислел какво може да направи извън България. Но на този етап от кариерата си е създал контакти и те определят какво може и какво не може. Няма желание да тръгне на този етап от живота си в чужбина, в нова страна и да за­почва всичко отначало, защото знае, че без контакти ще бъде трудно. Половината от живота му вече е в България. Теоретично би могъл да се хвърли в неизвестното още вед­нъж, но защо?

Кенет Лефковиц смята, че за повечето от чужденците е много трудно да разберат как всъщност се правят и случват нещата в България. Страната е малка и на тези, които живеят тук, нещата са им известни и ясни, но ако идваш отвън, е много трудно, защото всичко става чрез контакти.

БЪЛГА­РИЯ ЗА НЕГО СЕ РАЗВИВА НА ДВА КОЛОВОЗА, КАТО ВЛАКОВЕТЕ ВЪРВЯТ С ДОСТА РАЗЛИЧНА СКОРОСТ

На повърхността има бурно развитие, инфраструктурата се развива с бързи тем­пове. Корпоративният сектор според него също има осезаемо развитие. Дава за при­мер родителите си, които идват на пери­оди през четири-пет години и за тях има осезаема разлика. Те сравняват със САЩ, къ­дето в последните две десетилетия няма много различие в обстановката извън голе­мите градове.

„На другия коловоз е един бавен селски влак, който кара с темпото на отоманска­та империя – навиците, животът са си съ­щите открай време и няма да се променят скоро. Политически страната е в Европей­ския съюз, но културно – не е“, заключава Кенет Лефковиц.

Най-интересното и в същото време най-страшното, което е видял в България, е влиянието на дезинформацията. Дълги го­дини се е смял на български приятел, който виждал руска намеса навсякъде. В крайна сметка признава, че приятелят му е бил прав за голяма част от случаите. „Оказа се, че на базата на натрупания опит тук приятелят ми бе един от първите, които биеха камбаната, че щатските президент­ски избори през 2016 г. са силно повлияни от руска дезинформационна кампания“, казва още Лефковиц.

Избягва съдебни дела, но понякога се на­лага. Опитът му от страната е, че може да се спечели предимно на късмет и не може да се разчита много на правосъдието. Това за него е пример за разликата в работата на институциите тук и навън – на Запад може да се разчита на правосъдие.

По отношение на българите се опит­ва да прави преценка на всеки човек поот­делно, а не да обобщава. Но споделя, че за него те са основно открити и прями. За разлика от румънците, които често увър­тат, а сърбите пък са много избухливи. За­белязал е, че има предразсъдъци за България от чужденците. България се смята от тях за силно корумпирана държава и той вижда много чужденци с това мнение. И в същото време има странен момент – за чужденците като него някои неща стават по-лесно. Има елемент на доверие към чужденеца, дори об­ратна дискриминация, в страната ни. Исто­рията му го доказва.