Килими с история

Звън от женски смях оглася цеха за ръчно тъкани килими в село Костандово край Велинград. Тъкачките са в обедна почивка. Хапват каквото са донесли от вкъщи, вземат по едно кафе от съседния фургон, после сядат на ниски пейки пред огромни дървени ста­нове и сръчно втъкават нишки от цветни вълнени прежди. Те използват традиционна техника на тъкане отпреди стотина годи­ни. „Изработката на един средно голям ки­лим отнема около три-четири месеца за две тъкачки, но имаме и много големи кили­ми – над 160 кв. м, които се тъкат цяла го­дина“, казва Нино Парпулов (64).

Собственикът на килимарския цех „Хе­мус“ сам разработва формулите за близо 8000 цвята и старателно подрежда ката­лозите за прежди върху едно очукано дър­вено бюро под прозореца до ваната за боя­дисване, която се загрява с дърва. Цялата сграда – едноетажна постройка от време­то на комунизма (санирана наскоро), също се отоплява от големи печки на дърва.

Работата не спира дори когато няма много клиенти, както е 2020 г. Бизнесът се държи на поръчките от National Trust – благотворителна организация за опазване на културното наследство в Англия, Уелс и Северна Ирландия. От 20 години тъкачни­цата произвежда уникални килими за исто­рически значими сгради и замъци на Остро­ва. „Най-трудните проекти идват при нас. Това ни съхрани“, казва Парпулов. Доказа­телство са десетките снимки на стената в цеха, съхранили бляскавата част от исто­рията на килимите, тъкани за емблематич­ни обекти в Англия. От килимите не е за­богатял, но е горд, че бизнесът му устоява на кризите и съхранява културното наслед­ство на България в килимарството.

Откакто има тъкачница, близо 30 годи­ни, води битки за оцеляване. В годините на прехода е нает да закрие държавните тъ­качни цехове в ДСО „Десислава“ – Велин­град, но вместо да ликвидира килимарство­то в региона, той го възражда. Трудно му е да приеме, че след като държавата 10 годи­ни е субсидирала килимарството в Западни­те Родопи, за да има поминък за женското население, и е обучила 3000 жени да тъкат персийски килими, без да осигури пазар (хи­ляди квадратни метри килими са останали натъпкани в складовете, а после са разгра­бени), може с лека ръка да унищожи 14 тъ­качни цеха в Панагюрище и в селата около Велинград. През 1992 г. работилниците тру­пат дългове към банки, жените са на бун­тове, а синдикатите виждат в него млад и енергичен инженер, който може да смете боклука, и той приема. Наскоро е съкратен от мебелния завод „Васил Стоилов“ във Ве­линград, който също е в ликвидация.

Първата му работа е да обиколи цехове­те в Панагюрище и Асеновград, за да види имат ли клиенти. В Панагюрище среща Суат Измирли, един от големите търговци на ръчно гладко тъкани килими в САЩ. Из­мирли дълго време взема стоката от Тур­ция, но обстановката там става напрегна­та и затова проучва къде в България пра­вят котленски килими.

Без много да мисли, Нино Парпулов пред­лага услугите си. Скрива, че цеховете му не работят, тъкачките са на борсата, а и те тъкат само персийски килими. Смята, че ще може да направи мострата в Котел, но там му отказват. После издирва в района на Костандово тъкачки, работили някога котленски килими, и започва работа. Суат Измирли обаче иска по 600 кв. м всеки ме­сец, за което му трябват поне 300 тъкач­ки. Затова организира обучение на 700 тъ­качки в техниката на гладко тъкани килими със средства от бюрото по труда и подби­ра най-добрите. После прави пътека до Ми­нистерството на труда, докато му разре­шат да отвори работни места. Казват му, че е назначен да ликвидира цеховете, не да назначава хора, но получава каквото иска.

С приходите от износа за САЩ (за Ню Йорк) успява да покрие 30 млн. лв. задълже­ния към банката и да изведе цеховете на нула. С опита идва и самочувствието му на производител: „Ние установихме линията на ръчно тъканите гладки килими в САЩ. Къщата в сериала „Двама мъже и половина“ е застлана с наши килими.“

На петата година Суат Измирли му пред­лага работа за 2000 тъкачки, но само ако осигури по-ниски такси, каквито му дават в Румъния. Парпулов прави опити да договори с държавата облекчения, но никой в инсти­туциите не му обръща внимание: „Измирли отиде в Румъния, а ние загубихме бизнеса с гладко тъкани килими.“ Изживява го тежко.

Междувременно се отваря нова възмож­ност. Големите търговци на традицион­ни килими изпитват трудности да осигу­ряват стока от Турция – люлката в кили­марството, и търсят алтернативи в Из­точна Европа. Няколко души, които обика­лят Балканите да проучат местните ки­лимарски фабрики, стигат до Костандово. Сред тях е Дейвид Бамфорд (70), водещ рес­тавратор и консерватор на антични ръчно изработени черги и килими за исторически обекти и обществени сгради във Великобри­тания. От години Дейвид и съпругата му Сара Бамфорд събират и реставрират ис­торически килими в едно от най-големите частни студиа за консервиране във Велико­британия. Работят по проекти на National Trust, както и за английската благотвори­телна организация English Heritage. Също и за множество исторически къщи във Вели­кобритания и Европа и за членовете на Асо­циацията на къщите – исторически памет­ници.

Бамфорд е в основата National Trust да за­почне подмяна на износените килими в ис­торическите сгради, изработвани в Турция. През 1995 г., когато за пръв път посещава България, заварва традиционната индустрия за производство на килими в „тежко състояние след рухването на комунистическия режим“ и се вдъхновява да спаси и въз­роди поне части от нея. Работилницата в Костандово е „последното място, където се произвеждат ръчно тъкани килими в Ев­ропа за търговски цели с екологични про­изводствени практики. „Когато обясних на Нино какво търся, той и хората му реши­ха, че трябва да съм полудял, но сметнаха, че можем да си сътрудничим. Планът беше да създадем екологични и устойчиви прак­тики за производство на ръчно тъкани ки­лими от 100% вълна, с исторически мотиви и цветове, предназначени за един много спе­цифичен пазар от исторически къщи, двор­ци, държавни сгради, църкви и частни имо­ти“, казва Дейвид Бамфорд за Forbes.

Следващите няколко години той финанси­ра разработката на килими в Костандово и експериментира с „много сложни дизайни, каквито в Турция не са превени“.

В това време цеховете на „Десислава“ – Велинград, управлявани от Парпулов, са обявени за приватизация. В тръжната до­кументация дружеството е представено с международни пазари в Белгия, Англия, Гер­мания и САЩ, което веднага привлича ин­тереса на хора от „сивия сектор с чейндж бюра и мандри“. Парпулов води битка не­говата фирма „Хемус“ да купи един цех в Костандово и успява: „Обадих се на Бам­форд, че може да купим сградата, и той за два дни преведе 30 хил. долара да платим.“

Бамфорд финансира бизнес начинанието на „Хемус“ от самото начало през 1997 г. „В годините „Хемус“ получи дребни помощи от българското правителство за обучение на нови тъкачи, за стълби и обновяване на работилницата. Получи и малко финансира­не от приятели на България в САЩ (от ди­ректора на Trust for Social Achievement Сара Перин)“, казва той.

През 2001 г. идва първата много тежка поръчка – 18 метра килим за една от ста­ите в Osborne House, бивша лятна кралска резиденция. От оригинала е запазена само рисунка. Няколко тъкачници в Индия и Па­кистан преди това са дали неприемливо ви­сока оферта, само от Костандово се наемат да го изпълнят в рамките на бюдже­та, защото не знаят колко е трудно. В све­та няма стан, на който да се изработи 18 метра килим. Парпулов решава да се рабо­ти на три части и накрая да се съшият. Съшиването е „най-страшният момент“. Няма никаква гаранция, че шарките ще съв­паднат. Три месеца той обучава 26 жени да работят като една на специално направе­ни станове за килими по 7 метра. В това време Дейвид Бамфорд работи с дизайнер в Англия по пикселизацията на рисунката, но е притеснен, че ако продължи да плаща по 300 паунда на час, няма да останат пари за изработката. Като разбира това, Нино Парпулов рисковано възлага дизайна на сина си Тодор, който по това време е ученик в 10-и клас в езикова гимназия във Велинград. Завежда го при инженер в Пловдив да му обясни как се работи с програмата за гра­фичен дизайн на CorelDRAW. После стои до него, докато вади цветовете ред по ред.

Изработката на килима отнема 18 ме­сеца. Моментът на откриването на рези­денцията с кралица Елизабет II е запеча­тан със снимка на стената. Години по-къс­но Нино Парпулов посещава резиденцията, а директорът на музея го моли да напише историята на килима.

Проектът Osborne House е само начало­то на едно дълго и много успешно парт­ньорство между тъкачницата в Костандо­во и студиото на Дейвид Бамфорд в малкия град Престийн на границата на Уелс. Бам­форд със своя авторитет печели десетки проекти за подмяна на килими в истори­чески обекти във Великобритания, а Пар­пулов осигурява перфектното изпълнение. В един каталог са събрани илюстрации на килимите в Castle Howard, Hinton Ampner, Oakly Park, Sir John Soane’s Museum, Pitshill House, Weston Park, замъка Alnwick (където е снимана поредицата за Хари Потър). Има още в Albertina Palas във Виена, приемната на Bank of England в Лондон и в кабинета на бившия британски премиер Тони Блеър. Дори в Палатата на задругата на майсто­рите в Англия – Goldsmith hall, където „не слагат нищо, произведено извън страната“. „Единствено нашите килими са там. Признаха ме“, казва с гордост Парпулов.

ЕПокрай Бамфорд той стига и до ползот­ворно познанство с посланика на Велико­британия в София Ричард Стаг и жена му, която е „голям ценител на килими“. При един пътен инцидент с колата му посолството изпраща хеликоптер да откара ра­нения Бамфорд в спешното отделение на „Пирогов“ и така се запознава с дипломата: „Г-жа Стаг започна да води гости в рабо­тилницата, а те си тръгваха с килими. Ни­кой български посланик не промотира кили­марството като национално богатство, но в Англия ценят традициите.“

Като говори за традиции, показва своя снимка с принц Чарлз и Дейвид Бамфорд от срещата им през 2011 г. На един при­ем „принц Чарлз казва на Дейвид Бамфорд, че с Парпулов са последните в Европа, кои­то имат уменията и знанията да съхра­няват културното наследство на Европа в килимарството“. Принц Чарлз, който пред­седателства благотворителните организа­ции в групата на The Prince‘s Charities, дори изявил желание да дойде в България, но по протокол е трябвало да получи официална покана от държавния глава Георги Първа­нов. „Вместо покана от президентството ми дадоха да занеса повествователно пис­мо от министъра на икономиката Трайчо Трайков. На снимката принц Чарлз държи точно това писмо и се чуди какво е“, каз­ва Парпулов.

В годините постига почти всичко, кое­то с Бамфорд са си поставили за цел. Диги­талният архив от мотиви, легенди на цве­товете е „изключително скъп и ценен ак­тив“. Англичанинът има план да продължат производството на продукти с местни ма­териали и изключително качество и стой­ност, „признати като алтернатива на лу­достта по високите технологии“.

Парпулов обаче работи и по още един ма­щабен проект за производство на килими в стил Savonnerie, поръчани от група френ­ски меценати. На срещата, инициирана от французите преди няколко години във Вие­на, той изпраща дъщеря си Надя (41), коя­то е съуправител на „Хемус“, и сина си То­дор (39). Там им представят каталог с про­изведения на придворни френски художници, по които през XVIII век са тъкани кили­ми за двореца „Версай“. Разговорът е дали в Костандово могат да изтъкат килими по три специално подбрани картини, като пре­създадат техниката на Savonnerie.

Savonnerie е най-престижната европейска фабрика за килими от втората половина на XVII век. До 1768 г. килимите на Savonnerie са изключителна собственост на короната и са сред най-ценените подаръци на дипло­мацията. През вековете живописният стил Savonnerie се прилага за много килими, на­правени в други центрове. Във Франция ки­лимите Savonnerie са национална гордост, но по време на финансовата криза през 2008 г. държавата спира финансирането на мал­ките тъкачници, което слага край на тра­дицията. Френските меценати безуспешно се опитват да възстановят линията в Ки­тай, след което стигат до България. Пар­пулови започват работа по три килима. Единият – пресъздаден от гоблен от XVIII век, изобразил старогръцка легенда за Кефал и Прокрида, стои на руло в цеха.

В процеса на работа семейството въз­становява загубените формули, по които се изчислява плътността за тъкане на слож­ните изображения на Savonneriе и иска да ги патентова, но французите ги съветват да не го правят. Меценатите могат да ку­пят тайната на формулите, но Парпулов не иска да я продаде, защото „няма да остане в България“. Това е болната му тема, както и че с пенсионирането на тъкачките „идва краят на работилницата в Костандово“. Останали са 30 жени, повечето пред пенсия. В района има други млади жени, които ис­кат да се учат, но не е по силите му да фи­нансира обучението им четири години, до­като влязат в производството. Европейските програми също не отговарят на спе­цификите на тъкачницата. Няма обучител­на организация, която да сертифицира, а и курсовете по програми са шест месеца.

Въпросът му е трябва ли обучението на тъкачките да е задача на малък бизнес, „кой­то геройски оцелява и показва зъби в кризи­те“, при положение че става въпрос за съхра­нение на културно-историческо наследство и уникалност в центъра на Европа, призната от авторитетни институции и фамилии. Според него това е работа на държавата: „България е постигнала престижно място в килимарството и то трябва да бъде съхра­нено от мислещи политици. В противен слу­чай всичко ще остане като една приказка, която започва с „имало едно време…“.