Предизвикателствата пред растежа остават
Преди малко повече от година доминиращата прогноза беше, че животът няма да остане същият след пандемията, а икономиката ще трябва радикално да се трансформира. Няма съмнение, че кризата катализира множество промени. Същевременно катастрофичните очаквания за разпад на веригите на доставка и провал в транспортната свързаност не се сбъднаха, а глобалната търговия със стоки вече е на безпрецедентно високи нива. Доколко САЩ и страните от еврозоната ще върнат индустрията, която десетилетия се концентрира в Югоизточна Азия, предстои да видим.
Междувременно в България само година след шока сме изправени пред същите структурни проблеми пред растежа, които поставяха под въпрос дългосрочното развитие и преди коронавируса. Всъщност българският бизнес, домакинствата и дори институциите демонстрираха изненадваща за мнозина гъвкавост, която им позволи бързо да се адаптират към непознатите до момента ограничения и нови параметри на стопанската и регулаторната среда. След отшумяването на пролетната вълна на болестта в индикаторите за икономиката и в дебата за приоритетите имаме почти déjà vu от 2019 г., включително: отново няма кадри – безработицата вече е на предкризисни нива, в определени сектори отново не достигат работници. Предизвикателството е както демографско, така и на производителност. Връщането на стотици хиляди българи заради пандемията се оказа мит – през март 2020 г. имаше поток от обратна миграция, но след месеци почти изцяло той се обърна. Единствената възможност за поддържане на растеж е повишаване на производителността – както в отделния бизнес, така и чрез трансформиране на структурата на стопанството от дейности, разчитащи на повече труд, към такива, основани на технология и капитал.
Такова преобразяване зависи от инвестиционната активност и от образованието. А данните сочат, че България устойчиво поддържа ниво на инвестиции в основен капитал от под 20% от БВП. Независимо от монетарната политика на нулеви лихви, независимо от рекордните нива на депозити в банковата система, независимо от глобалното изобилие от рискови капитали, в България нямаме инвестиционен бум в реалния сектор, макар все пак да се вижда ефект в строителството на жилища. Развитието на уменията на човешкия капитал е голяма тема, но тук само трябва да споменем бавното адаптиране на профила в гимназиите и в университетите към търсенето на пазара на труда.
Капиталонатрупването е ниско и заради още два фактора – не твърде висок приток на чуждестранни капитали и слаб капацитет за публични инвестиции. На теория изоставащ регион в общ свободен пазар трябва да е магнит за инвестиции, поне в процеса на догонване и сближаване, защото би трябвало да предлага много по-високи нива на възвръщаемост. Към това трябва да добавим и благоприятните нива и структура на данъчно облагане. Но и сега, както и до 2019 г. се чудим защо глобалните гиганти ни заобикалят и търсим формула за привличане на лидери в автомобилостроенето или високите технологии. А държавата въпреки огромния ресурс от еврофондовете, въпреки очакваните средства по механизма за възстановяване и устойчивост вероятно отново няма да изпълни заложените в бюджета капиталови разходи. Това, освен че има непосредствен ефект, се отразява и чрез отложеното реализиране на инфраструктура.
Кризата даде ясна картина и на пренаредената карта на растежа в Европа – относителните победители са скандинавските и балтийските страни, Източна Европа също се справи сравнително по-добре и продължи да доближава по-богатите, а южняците очевидно се оказаха най-уязвими и обедняха. За България стои въпросът с какви политики да се присъедини към клуба на бързо догонващите в следващото десетилетие.
