„Дела трябва, а не думи“ през призмата на организациите
Всички знаем чия е фразата. На една надскочила времето си личност – Васил Левски. Вероятно тогава, както и сега, повече говорим, по-малко правим, повече казваме, по-малко изграждаме – думи има, действията закъсняват, често отсъстват. Днес, това говорене се усилва и поради наличието на социални мрежи, а делата започнаха да се делегират. Обикновено на други. Нали това било част от мениджмънта?
„Дела трябват, а не думи“ отдавна е клише. Честото цитиране на тази фраза я е изпразнило от съдържание. Обикновено я чуваме около 18/19-ти февруари, по-малко през юли, когато е роден Апостолът на свободата. Обикновено я чуваме от хора, които само говорят, а делата им значително изостават. Особено силно върху нея се упражняват политици, местни и общински представители на администрацията, спортисти, хора с нагласа уж да реформират, будят и бутат или се опитват просто да илюстрират примерите си за успех.
Тази фраза има огромна нужда и от изпълване със съдържание в организационен контекст. Защо ли?
Ето част от най-срещаните примери за необходимост от дела, не от думи в организациите:
- Обещания, давани по време на интервю за работа. Най-често те са в посока за съдействие за по-плавно навлизане, осигуряване на всичко необходимо или различни възможности след изтичане на изпитателния срок. Много от това остава някъде там, тогава. Отделно от това, обещаната обратна връзка от интервю е просто информация, когато все пак е изпратена и намерила своя адресат – продължаваш/не продължаваш.
- Обещания, свързани с развитие. Мнозина искат да се развиват (или да бъдат развивани) на думи, а не на дела – само, ако някой друг осигури възможностите за това като време и ресурси, покаже им или ги държи за ръката. От друга страна, осигурената кратка презентация маскирана като процес за въвеждане един възприема за обучение, а друг за малък и недостатъчен елемент от него. Обикновено и единствен такъв. На интервюто май казаха друго?
- Обещания, свързани с подкрепа. „Няма проблем, ще го оправим; Спокойно, ще звънна един-два телефона и го решавам; Ей сега ще се видим; Връщам обаждане след 10 минути“ са съвсем малка част от подобни обещания. Често след тях не следва нищо повече. Нито нещо-то се оправя, а обещалият „потъва“ вдън земя. Спира да отговаря по телефон, мейл, често дори целенасочено ни отбягва физически. Не му било удобно…
- Обещания, свързани с по-добри условия. Ако е спазарено на ниво оферта за работа и го има писмено – добре. Ако няма второто, тогава стават разминаванията. Кой какво казал, какво е запомнил и при какви условия би се случило са отделни подтеми на тази тема. Някои не помнят целенасочено, други забравят съзнателно, а трети питат дали го има написано, за да го защитят. Когато обаче си поискаш обещаното, остава едно тягостно чувство, че извиваш нечии ръце, а забавения отговор (ако го има) е прекия път към фрустрацията.
- Обещания, за да обещаеш. Чували ли сте фразата „Никой не може да ти даде толкова, колкото еди кой си може да ти обещае?“ Мнозина обещават всичко и почти на всеки. Такива са си – или искат да се харесат на останалите, или просто не искат да им досаждаме към дадения момент, или делегират на някой друг половинчато какво са поели като личен ангажимент. Обикновено след това винаги някой трети е виновен, че не е свършил работата или вдигаме невинно рамене в знак на примиреност – твоят проблем не е мой. Отделно от това, съществуват хора (не позиции), които постоянно са заети и ангажирани, нямат време и е по-лесно да обещаят, докато не откажат останалите в това да ги занимават.
- Обещания нещо да променим – Но не го правим. Къде от страх, чувство за срам или съмнения – предимно в себе си, след това в околните. Къде от отсъствие на воля, постоянство или вътрешна мотивация. Фокусираме се към проблемите, не към решенията за тях. Полагаме повече усилия да убедим останалите, но отсъства онази малка крачка, която да ни подтикне да променим това, което сме дефинирали като ощетяващо или деградиращо – човек, роля, ситуация, компания. Или чакаме първия ден на новата година?
Защо често думите в организациите не се превръщат в дела?
- Често се делегират на някой друг, който нито е запознат изцяло със ситуацията, нито е негова работа или има времето и за това. От това следва забавяне, пасивност или услуга напук. Абе, не ме занимавай с глупости.
- Изискват се допълнителни усилия, които не винаги някой иска да положи, тъй като всяко обещание е свързано с различен тип промяна – емоционална, организационна, професионална или физическа.
- Чакаме. Да отмине, да стане от само себе си, друг да го направи, някой да се откаже да пита, друг да забрави, че е казал или обещал. Пасуваме и се отбягваме.
- Щедрост в обещанията, пестеливост в действията. Първото е значително по-лесно, затова е и по-масово. По-лесно е да го изречеш, а трудното идва, когато трябва да го направиш. В името на думата, която си дал, срока, който си поел или просто, защото това е част от работата ти.
- Понякога обещаваме неща, които не зависят от нас и често го разбираме, когато вече е късно. В други ситуации сме принудени да зависим от липсата на ангажираност на трети лица (институции), което да отслаби ентусиазма ни и притъпи устрема към дела. Отказваме се, предаваме се.
- Не проследяваме докрай поетия ангажимент, защото се предоверяваме на останалите. Класически счупен телефон – един казал, друг не чул, трети го разбрал случайно. При четвъртия – това не е негов проблем и казаното увисва, защото колективната безотговорност е начин на мислене, а не запазена марка за някоя зодия.
- Не пишем, а помним – дати, срещи, ангажименти или обещания. Това със сигурност не ни прави супер хора за останалите, но пък със сигурност в нечии очи би изглеждало несериозно, когато обещаеш, но забравиш повече от веднъж. Умния пишел…за да го изпълни след това, нали така?
- Работим в организация, в която да обещаеш е като да поздравиш другия. Така прави Шефа, неговия Шеф – така правя и аз. Култура. Всички си обещават и никой няма очаквания, че казаното ще се случи. И така до другия път.
- Царят дава, пъдарят – не. Обещаното е одобрено, но неговата реализация се забавя, защото някой друг има различно мнение или е осъзнал силата на позицията си с която упражнява своята власт да бави или не случва. Понякога опира до его, друг път – до мързел.
- Защото имаме мечти, не цели. Една от разликите помежду им е наличието на план, краен срок, измерители. Иска ни се нещо, но то не става от само себе си, а изисква фокус, вътрешна мотивация и постоянство. Мечтаем да сме в ТОП 3 на компаниите в даден сегмент и го обещаваме навред, но резултатите говорят друго, усилията са в друга посока, приоритетите и те. На кое да вярваме тогава – на казаното или показаното?
- Първо говорим, после мислим – първо обещаваме, после се чудим как да откажем. Малцина могат елегантно последното, а мнозина очакват времето само да покаже развоя на събитията. Често пасивността ги ускорява…много исках, но нямах желание.
- Говориш едно, правиш друго. Поучаваш останалите какво да правят или не, но ти не спазваш собствените си указания. Не вярваш в силата на личния пример, а в строгостта на заповедта, която си издал. Разбира се, ти си Шеф и ти е позволено.
- Неспособност да кажеш „НЕ“. Хората рядко отказват по начин по които да не обидят другата страна – ако въобще го правят. Затова и обещават или след време се усеща едно гледане в земята и насечени изречения с „ама то такова, само че, обаче, ами ако, може би, то не зависи от мен“ и сходни. Много думи и обяснения, докато не ти стане ясно, че няма да стане. Нямало да стане още тогава.
Липсата на дела след казаното правят думите празни, времето загубено, а разочарованията големи. Подкопава се вярата в хората. От това се повишава недоверието и пасивността. Ежедневно имаме такива ситуации в компаниите в които работим, без особено значение дали сме в офис или не, без значение от позицията на която сме или професионалните роли зад които надничаме.
Толерантността към празните приказки и гръмките обещания е все по-малка, но я има, в случаи с по-политически (често лицемерни) подбуди. За някои това е вид (не)търпение, за други обикновена праволинейност и липса на качества, трети го определят като чиста загуба на време или излишно подмазвачество. Което и да е, ако го кажем, нека го направим, защото резултатите се измерват не с това какво твърдим, че ще направим, а с това – какво всъщност сме направили. За това е мечтал и Васил Левски преди много години, а последното, което е написал („Народе ????“) е може би причина за това. Или следствие от него?
Променим ли нагласата си да говорим по-малко, а да правим повече, променяме всичко останало. На ниво индивид и семейство, екип и компания, общество и държава!
