Социалност и настигане, или дългосрочните приоритети на държавната политика
Данните за касовото изпълнение на консолидираната фискална програма към средата на 2021 г. показват, че за пръв път през този век общо разходите по отчетната статия „социални разходи; стипендии“ за последните 12 месеца надминават 17% от брутния вътрешен продукт на страната за същия период, като увеличението на този процент за последните пет тримесечия е рязко и съставлява повече от половината от общото повишение на съотношението разходи – БВП.
Това означава, че отговорът на българската държава на вирусно причинения стопански трус е да стане значително по-социална. За мнозина това едва ли е някакъв проблем, даже напротив, сякаш тази криза някак естествено е побутнала иначе ослушващата се българска държава към така или иначе желателната по-голяма социалност.
Но освен да става все по-социална, доколкото това е приоритет, българската държава е изправена и пред друго дългосрочно предизвикателство: да осигури на българските стопански деятели възможно най-добри условия те да настигат по стандарт на живот значително по-богатите наши партньори в ЕС. Абстрахирайки се за целите на простота на изложението от други възможни дългосрочни приоритети на държавната политика, мисленето по отношение на двойката „социалност“ и „настигане“ дава ярък пример за диаметрално противоположни идеи.
От една страна стои схващането, че „социалност“ и „настигане“ са взаимно допълващи се държавни приоритети: колкото повече от едното – толкова повече от другото. Привържениците на това становище в обществените науки и политиците бързо стигат до извода, че единственият приоритет е социалността и ако тя се постига добре, растежът (настигането) ще се погрижи сам за себе си. Интелектуалните аргументи за това са два. Първо, социалността увеличава държавните разходи за трансфери на доходи към необлагодетелствани групи, при които потребителските разходи са особено високи, което стимулира съвкупното търсене и оттам, според фундаменталните постулати на кейнсианската догма – икономическия растеж. Второ, социалността намалява подоходни неравенства и увеличава кохезията в обществата, за които съответни модели предполагат, че също в крайна сметка благоприятстват растежа.
От другата страна обаче стои значително по-песимистичното схващане, че „социалност“ и „настигане“ са със сигурност в средносрочен план в голяма степен заместващи се държавни приоритети: колкото повече от едното – толкова по-малко от другото. Тази разбираемо политически доста по-непопулярна теза твърди, че увеличаването на социалността в относително бедна и още ненастигнала страна е пречка пред настигането. Аргументите тук също не са малко, като основно се свеждат до това, че значителните по размер социални трансфери са за сметка на стимулите за предприемачество, на способността за образуване на различните форми на капитал и на ефикасното насочване на оскъдните (особено оскъдни в по-бедни страни) ресурси към възможно най-(обществено)производителни употреби.
Кое от тези две схващания е валидно не е непременно само теоретичен, а и исторически въпрос. Мислимо е да си представим обстоятелства (исторически път и текущи данни), при които едната или другата визия е емпирично по-валидна. От гледна точка на направляващите държавните политики е важно това да не се забравя. Фактът, че едното от тези схващания е политически много по-удобно от другото, изобщо не е причина то да е адекватното в дадени конкретни обстоятелства.
