Георги Ганев: Проблемът с енергийните цени
През лятото на 2021 избухна сериозен проблем с енергийните цени – те нараснаха значително, а тези на електроенергията станаха и по-лабилни. В контекста на други усложнения в обществено-стопанската обстановка това развитие се оказа силно болезнено и незабавно се политизира. Когато към това се добави и месец на двойна (за президент и парламент) предизборна кампания, обилният валеж от шумни и често агресивни заявки за букети от предложения как държавата и политиката ще се справи с проблема стана неизбежен.
Предложенията варират, но внимателният прочит води до извода, че в крайна сметка не са съществено различни. Всички включват някаква форма на държавно заповядано задържане на цените.
Всички включват и някаква форма на държавна субсидия към различни бизнеси. Някои включват и идеи за възможни реформи и промени в енергийно-пазарната инфраструктура на България, като по-сериозните измежду тях наистина имат потенциала значително да подобрят конюнктурата, но няма как да станат бързо, със сигурност не и до края на зимата.
От една страна, състезанието между предизборно-партийни активистки предложения е напълно естествено и може дори да доведе до някои ползи както краткосрочно, така и дългосрочно.
Забавянето на ръста на енергийните цени може би наистина ще помогне за малко на определени особено уязвими социални групи. Субсидиите може би наистина ще помогнат на някои бизнеси да оцелеят през този кризисен епизод, вместо да затворят. Общественият дебат по темата може би наистина ще доведе до структурни промени, които да намалят силата на енергийните монополи и да придвижат България към енергийна инфраструктура, водена предимно от интересите на крайните потребители.
Дебатът дори може да се окаже полезен за по-добро от досегашното справяне на България с бизнес и социалните предизвикателства на прехода към нефосилна енергия, с който цяла Европа явно има затруднения.
От друга страна, всички тези потенциални позитиви имат своя цена. Нищо не идва безплатно. Цените не могат да бъдат задържани със заповеди от властта, без това да доведе до класическите проблеми на неефикасно насочване на ресурсите, унищожаване на информационната функция на пазарните цени, стимулиране на губещи за обществото дейности и възпиране на печеливши.
Социално погледнато, изкуственото задържане на цени подпомага както най-бедните, така и най-богатите. Повече вторите, с потенциал за увеличаване на неравенството в благосъстоянието. Субсидиите няма как да не попречат на пазарния процес на подбор на онези бизнеси, които добавят стойност, и оттам благосъстояние за обществото от други бизнеси, които са всъщност с отрицателна добавена стойност и отнемат от това благосъстояние.
Нещо повече – субсидиите неизбежно крепят завареното статукво в контекст на огромни промени в бизнес средата, технологиите и световните производствени вериги. Крепенето чрез субсидии на статукво, което става все по-неадекватно на бързо променящи се реалности, не може да не струва скъпо на обществото по линия на неговата способност да поддържа нарастващо, камо ли настигащо благосъстояние.
Реформите никога не са социално, политически и финансово безплатни. Все по-ясно става, че енергийният преход към нефосилни източници и технологии няма да е толкова гладък и безболезнен, колкото всички се надяваха.
За пореден път в нагона си да са активни, да демонстрират загриженост, да се позиционират една спрямо друга на политическия тезгях, българските партии забравят ясно да заявят, че предлаганото от тях не е безплатно. Всички пакети на тезгяха имат цена, но етикетите остават скрити от гражданите.
