Невероятната история на Ана Пройкова

Проф. дфн Ана Пройкова вярва, че „човек живее, докато може да работи“, затова не се замисля за пенсиониране. Тя е на 70 и е ръководител на лабораторията за високопроизводителни изчисления в „София тех парк“, управлява екипи в три международ­ни проекта, участва в най-големите международни на­учни конференции и преподава на студенти в Софий­ския университет.

След половин ден снимки в студиото Пройкова не из­глежда изобщо изморена и продължава да разказва с ле­кота истории от близкото и далечното минало. Няма право на нещо различно, защото веднага след нас има друга среща в лабораторията в „София тех парк“.

„Със Спас Керимов обсъждаме възможен проект за борба със стареенето. Знаете ли колко е интересно. За нас най-важното е как да влияем на генома, когато в нас са закодирани рецесивни заболявания. Вярвам, че има как чрез анализ да откриваме такава информация и да ставаме по-здрави с годините. Засега обаче всич­ко е само в нашите глави. Докато проектът стане ра­ботен и намери финансиране, ще мине половин годи­на“, казва Пройкова, която е професор по атомна и мо­лекулярна физика, доктор на физическите науки и док­тор по ядрена физика. Не е случайност, че споменава Керимов (част от клас 2020 на Forbes „30 под 30“). За професора младите хора са обещаващото бъдеще. Те я вдъхновяват и не може да им откаже помощ.

С медиите не се разбира толкова добре. Пройкова признава: „Малко им се сърдя, защото не говорят за на­ука. Истината е, че българските учени са много добри, но често няма кой да сподели за труда им.“

Постижения като тези на Пройкова обаче трудно остават незабелязани, поне в международен план. До­казателство за това е, че не всеки ден можете да видите учен сред страниците на бизнес издание като Forbes. Това обаче не попречи в началото на годината колегите ни от глобалното издание да включат Прой­кова в селекцията „50 над 50“ за Европа, Близкия из­ток и Африка.

„За мен беше голяма изненада да открия името си в списъка. Надявам се това да покаже на много хора, че няма нищо невъзможно, и да виждаме все повече бълга­ри в подобни проекти“, казва Пройкова, която вече 50 години работи за развитието на науката.

Доказателство за приноса ѝ е признанието от най-ав­торитетните научни издания по света като SCIENCE и International Journal of Quantum Physics, които публи­куват научните трудове на Пройкова.

Преди обаче да тръгне по пътя на нау­ката, родителите на Пройкова са я подготвяли за кариера като пианист. „Когато идваш от семейство на музи­канти, нямаш голям избор. Леля ми е оперна певица, баба ми е свирила на цигулка и китара, вуйчо е любител цигулар и флейтист“, казва Пройкова, която от 5-годишна свири всеки ден и ѝ е забранено да играе с топка, за­щото може да я посрещне с пръсти, те да се подуят и да не може да свири няколко дни.

Още от ученичка тя вече участва в концер­ти. Донякъде това ѝ харесва, но знае, че не е сферата, в която иска да се развива. Решава да изтърпи още малко, защото

„КОГАТО ЗАПОЧ­НЕШ НЕЩО, ДОРИ И ДА НЕ ТИ ХАРЕСВА, ТРЯБВА ДА ГО ДОВЪРШИШ. ИНАЧЕ СЕ ЧУВСТВАШ НЕУДОВЛЕТ­ВОРЕН“.

В 9-и клас си взима всички изпити в музикалното училище и след 10 години уроци и желязна дисциплина затваря капака на пиано­то и се отказва от възможностите си за раз­витие с музика. „Всички вкъщи ми се разсър­диха. Баба ми плака, а майка ми спря да ми го­вори. Нещо обаче ми казваше, че точно така трябва да направя.“

Появява ѝ се много свободно време и Прой­кова се отдава на интереса си към физиката и математиката. През годините печели злат­ни медали от олимпиади и състезания. Така, когато решава да продължи образованието си в Софийския университет с профил физи­ка, ѝ казват, че заради постиженията си няма нужда да прави изпит. „Това беше обидно, как така олимпийците ще ни пускат, а другите деца ще трябва да решават още задачи. Всич­ки от отбора ми по математика отидохме и си направихме теста“, казва Пройкова.

През 1973 г. е още в университета, кога­то ражда първото си дете. Година по-късно трябва да замине за Обединения институт за ядрени изследвания в съветската Дубна, за да направи аспирантура. Не я пускат, защото момченцето ѝ е още много малко. Поради съща­та причина от своя страна Пройкова не иска да зами­не без него.

Остава в София, но, за съжаление, подобна аспиран­тура не може да се прехвърли лесно към друго учебно заведение. Минават почти две години преди Ана Прой­кова да продължи в Софийския университет. През това време не получава стипендии и по неволя се връща към пианото. Започва да свири в заведения, като казва, че ползата от музикалния инструмент е била най-голяма в този период от живота ѝ.

Началото на международната кариера на Ана Прой­кова започва през 1977 г. с проект точно в Дубна. Там тя работи с експерти от различни дестинации и заедно правят теоретични изследвания на модели на теоре­тичния физик и Нобелов лауреат Филип Андерсън. Пър­воначално комуникацията е изцяло по пощата и Прой­кова чака по две седмици, за да може едно писмо да стигне до неин колега в друга държава. Така минава по­ловин година, а после започва работа на терен в Дубна и Московския държавен университет.

След края на проекта Пройкова не губи време и започ­ва нов, отново в СССР. Скоро обаче се налага той да бъде преустановен заради аварията в Чернобил. „Вър­наха ни в България, а военните ни заключиха в катедра­та и изключиха всички телефони. Бях зачислена да сле­дя чуждите радиостанции за информацията как се раз­пространява радиоактивният облак. Трябваше да мо­жем да реагираме бързо и 24 часа в денонощието с още една колежка записвахме всичко полезно, което чуем на френски, английски и немски език.“

Пройкова ражда второ дете през 1987, а година по-късно заминава за Триест, Италия, за проект, свър­зан с нанофизиката, която тогава е в началото си. Тaм Пройкова бързо осъзнава, че „да си професионалист, оз­начава да принадлежиш на даден кръг“. Хубавото е, че физиката е международна наука и не зависи от място­то „само трябва да знаеш как можеш да я упражня­ваш“. В Триест Пройкова разширява кръга от експерти, с които работи, и точно това след време ще ѝ отво­ри нова възможност.

През 1991 г. рамковите програми на ЕС стават дос­тъпни за учените. Българката печели грант и заминава за Белгия, за да прави опити в областта на ядрената и атомната физика. На две седмици има лекции с докто­ранти. „Френският и немският ми не бяха много добри. Но пък студентите бяха от всякакви националности и за тях се отнасяше същото. Добре че за физика­та е важна дъската със задачи.“

През 1994 г. я класират за стипендия „Фулбрайт“ за изследователи, която е още в своето начало. На 1 яну­ари 1995 г. пристига в University of Chicago. „Отивах там, където са правили открития физици като Енри­ко Ферми, за да правя същото. Когато кацнах, ме очакваха няколко изненади. Първо, вече всички в универси­тета знаеха, че ядрената програма ще бъде затворена. Второ, понеже там решенията се взимаха на вечеря, в един френски ресторант на мен ми казаха, че темата на проекта ми няма да бъде ядрена физика. Същия този проект, с който ме бяха приели, а аз бях разписала с де­тайлите.“ Дават ѝ 20 дни да си измисли тема и да напи­ше проекта. „Ученият, с когото трябваше да работя, ми обясни, че тук е така, да не се изненадвам.“ Нова­та тема е подчинена на мезофизиката и мезохимията.

Оказва се, че всичко си е струвало. „Въз основа на на­шата работа в Чикаго с колегите ми поставихме ос­новите на нанофизичните изследвания“, казва Пройко­ва. През същата година тя се връща в България зара­ди Софийския университет, където през цялото време се води в отпуск. Прекарва три месеца в страната и лети обратно за САЩ.

Когато пътува, децата и съпругът ù са с нея. На тях обаче не им харесва Америка. „И трима­та имаха различни причини защо не им харесва. За екскурзия ставаше, защото идваха да посе­тят мама и да карат ски. Но за живеене изобщо не можеше и да стане въпрос. А аз все се надявах, че ще ги убедя“, казва Пройкова.

Задълженията на Пройкова като преподавател в България остават на заден план, защото тогава още няма онлайн обучение, а тя живее предимно в САЩ. За­това през 1996 г. университетите в София и Чикаго сключват договор какви задължения има Ана Пройкова към всеки от тях. „От Щатите нямаха проблем с лек­циите. Преподаването беше 70 минути на седмица, за­щото там има предимно докторанти и всички участ­ват в проекти, помагат ти, а някои дори знаят пове­че от теб.“

За да спази договора, Пройкова и няколко нейни коле­ги от България, които също пътуват често, разграфя­ват календарите си така, че всички курсове да са ин­тензивни. Пройкова предава лекциите си вместо за 15 седмици за 5.

Споразумението между университетите изтича след три години и скоро Ана Пройкова печели нов конкурс. Този път заминава за Япония, където с колега от Чика­го правят проект, насочен към потенциалната енерге­тична повърхност на водата. „Започнахме работа към Японското дружество за насърчаване на науката JSPS. Станеш ли техен fellow, вече си на по-висока позиция дори от професорите си. Невероятно престижно е.“ По тази програма освен проучване Пройкова преподава в пет университета по една–две седмици.

„Нагоя е мястото, от което не ми се връщаше. Там ти не си жена, ти си професор. Хората изпитват го­лямо уважение към университетските кадри“, казва Пройкова. Харесва ѝ сблъсъкът с друга култура. Пом­ни как е плакала, когато е разбрала, че едно 100-годиш­но дърво ще бъде изкоренено. Колега все пак я посъвет­вал да отиде на представянето на проекта. Така раз­брала, че дървото ще продължи да живее на ново мяс­то. Процесът продължава две години, а усилията са ежедневни, защото се режат по няколко корена на ден. А на новото място се изучава почвата, за да бъде въз­можно най-подходяща. „После гледах филм за това дър­во, защото вече не бях в Япония. Продължава да рас­те и е невредимо.“

През 2001 г. се връща за шест месеца в България. Пише проект и печели финансиране от НАТО. Така пак заминава за САЩ. Там е до 2005 г., но през няколко ме­сеца се връща заради университета, а и защото този път семейството ѝ не я придружава.

Междувременно започва работа за структурите на ЕК, за да предаде знанията си. Така си доказва, че „жи­вотът в Европа е между пет и седем пъти по-бавен от този в Америка, а ние в България сме три пъти по-бавни от Европа. Много е трудно да накараш човек, живял в Америка, да се върне.“

И все пак Пройкова го прави. През 2005 г. отива за съвещание в Брюксел, но пред парламента я удря кола. Инцидентът е сериозен и само по главата има 13 шева. Оттогава казва, че живее нов живот.

За възстановяването се връща в България, а ле­карите ѝ забраняват дълги полети. Така осъзна­ва, че всъщност няма кариера в България. „Бях просто доцент. Никога не бях мислила да се раз­вивам академично. Спомних си обаче моите про­фесори и реших, че ще седна ще стана доктор на нау­ките, а после и професор. Но първо имах още една за­дача в САЩ“, казва Пройкова, като визира проекта с грант от НАТО.

След подобен инцидент би трябвало да бъде извинена, но Пройкова довършва всичко, което започне. Измис­ля маршрут с възможно най-късите полети и няколко „месеца след инцидента, цялата в гипс, се върнах, за да финализираме проекта“.

Точно както си е решила, през 2006 г. става доктор на науките:

ВЪРНАХ СЕ В АКАДЕМИЧНИТЕ СРЕДИ С ГРЪМ И ТРЯСЪК И ЗАПОЧНАХ ДА ПРЕНАСЯМ ВСИЧКО, КОЕТО СЪМ НАУ­ЧИЛА ПО СВЕТА.

Пройкова казва, че в България някак ни учат да бъ­дем като вълк единак. „Най-хубаво е да си седиш на бю­рото, да си бъдеш теоретик и да си работиш тихичко.“ Тя обаче прави точно обратното, като събира група и започва да участва в европейски проекти, да включва докторанти и доказали се учени от различни държави, които вече познава от практиката си.

Първият проект се казва „Нанофорум“ и е колабора­ция между Румъния, Великобритания, Франция, Бълга­рия, Гърция, Турция и Нидерландия. Неговото реализира­не продължава пет години.

През 2009 г. започва изграждането на интегриран из­следователски център „Компютърни науки в микросве­та“, който обединява усилията на учени от физиката, математиката и химията“. Отново продължителнос­тта е пет години.

През 2014 г. се включва в началната фаза на писане­то на национална кооперативна програма за наука и об­разование, но разбира, че ако остане, няма да може да участва в проектите. Така решава да се оттегли.

Две години по-късно започва работа по изгражда­нето на проекта за центъра за върхови постижения „Университети за наука, информатика и технологии в е-обществото (УНИТе)“. В него участват 209 души от пет български университета.

Понеже Пройкова е участвала в създаването на об­щите правила за изграждане на наука и как да се финан­сира от структурните фондове, е много добре запоз­ната с изискванията. Работи така, че УНИТе да полу­чи максималния брой точки – 100. Заявява го смело на всички от групата. Получават най-големия резултат на конкурса. Той обаче е 98.5, а Пройкова и до днес не е съгласна с това решение.

Следващото ѝ начинание е свързано с управлението на Лабораторията за високопроизводствени изчисления в „София тех парк“. Официално тя е открита през 2015 г., като целта на комплекса е да дава възможност на професорите от университетите да предават знания­та на младите хора в една много по-динамична среда, предразполагаща към повече практика и експерименти.

Заради всички международни проекти, в които участ­ва, изчислява, че през 2018 г. е летяла 74 пъти. През 2019 г. са 90. На фона на цялото това препускане хора­та започват да я питат не мисли ли да се пенсионира. През 2019 г. Пройкова обещава на съпруга си, че това ще се случи просто защото вече няма друг избор. Тя е достигнала максималната възраст за преподавател и е получила максималното удължаване. „Нямах идея какво ще правя, когато напусна университета и проектите“, казва Пройкова. За късмет не ѝ се налага да го мисли дълго. Всички са единодушни, че тя трябва да довърши проекта УНИТе. За целта Софийският университет ѝ гласува статут на водещ изследовател, а това ѝ дава право да продължи и с преподаването. Мисълта за пен­сиониране моментално се изпарява.

Дистанционното обучение от 2020 г. е противоепи­демична мярка, която не се харесва на Пройкова, защо­то студентите не могат да се потопят в материя­та. Когато има възможност, ги кани в лаборатория­та си в „София тех парк“ и там правят практически­те си упражнения.

Оказва се, че за тези 50 години в научните среди Пройкова е натрупала много нови знания и се е научила как да не губи вниманието на студентите. Понякога за целта се обръща към музиката. „Всички студенти, на които съм преподавала в трети курс, знаят моята за­дача по квантова механика и че ако я решат правилно, ще получат тона Ла.“