Срам или гордост, нищо по средата
Автор
Вярата, че избираме веднъж и завинаги, всъщност е опасна утопия, която еволюцията не е имала време да поправи. Инстинктите за самосъхранение се притъпяват в комфорта на дискретния порядък от няколко важни решения в човешкия живот с дългосрочни ефекти.
Сякаш вторият закон на термодинамиката спира да действа, поне за известно време, в момента на сключване на брак, покупка на къща, започване на първа работа. Някакъв наш защитен модел може би ни пази да не прегорим в непрекъсната борба с ентропията, с естественото налягане към разпад на подреденото и въдворяване на хаос, на който вселената се усмихва леко безразлично.
Не е ли иронично, че този, който започва войната, всъщност си вярва, че го прави в името на повече ред? Каквото имахме като разузнаване, широко публикуванo през последните два месеца, се случи почти дословно. Западът казваше „знаем, че ще нападнеш“, а Путин точно това и направи.
Хипотезите са две: Първо, хитра конспиративна игра – ето ви лесен достъп до нашите планове, кажете ги на целия свят, току-виж украинците сами се съгласят без бой да станат моя колония. Второ, просто слабо контраразузнаване в комбинация с начин на взимане на решения в бункер и изолация. Което и да се окаже вярно, имаме относително неочаквано много време за подготовка за най-тежките сценарии. Към тази подготовка добавяме и нова информация – пиша това в края на ден 26 от войната – че Русия действа абсолютно предвидимо и необяснимо бавно в една по-скоро old-school военна операция.
Когато четете това, вече ще са се случили много други важни неща, но ми се иска да остане архивен спомен за българската позиция точно в този момент. Емоциите придобиват максимален контраст и от национална гледна точка ми се струва, че днес може да изпитваме или срам, или гордост, нищо по средата.
Дори българската позиция да стане по-адекватна, към днешна дата в историята остава решението за изолация от важните решения в НАТО и партньорите в ЕС, особено тези на изток, които точно като нас са част от бившия съветски блок. Самата скорост, с която българското правителство реагира, включително липсата на активност за контакт със западните си партньори, е ужасяваща. По-скоро показва желание за „тупане на топката“, докато другите не решат нещо в ескалиращата несигурност.
За местните анализатори тази политическа грешка беше очаквана и дори обяснима. За международния наблюдател това носи нова информация. Новите граници на Европа вече се чертаят, със или без желязна завеса, и за чуждестранния инвеститор например България е някъде на ръба, като въпросите стават все повече.
И това се случва, докато другите страни от Източна Европа – може да кажем конкуренти на България за внимание и инвестиции – не просто приемаха милиони бежанци, а категорично заемаха своята позиция, включително изпращайки оръжия на украинската армия. България не просто не зае ясна позиция, а дори остана странно пасивна в контактуването с НАТО и САЩ при т.нар. укрепване на източния фланг.
Няма нужда да търсим меки думи за този провал на международния имидж на страната. Отвътре може би не се вижда толкова добре, защото ежедневието на управляващата коалиция е достатъчно наситено, за да няма време за дългосрочни решения. Но краткосрочните решения сега са безсмислени, ако не се взимат на база на принципи и ценности, които определят дългосрочния път на страната. Компромис или trade-off между кратък и дълъг хоризонт не е на масата. И двата типа решения трябва да сочат в една и съща посока. Важен момент в каляването на българската демокрация и свободно общество.
Текстът е от априлския брой на Forbes.
