Sapiens downgrade
Едно изкушение, изглежда, подминава много малко политици: да обясниш на електората как, ако паднеш от власт, страната е заплашена от хаос. Това е странен начин да замениш смисъла на демокрацията с нещо друго. Това нещо не задължително съвпада с „автокрацията“, което, ако правилно разбирам налаганата терминология в политологията, означава доброволен отказ от определени права на гражданите и делегирането им на демократично избрано лидерство, което да взима решения вместо тях. Но тези две политически маркетингови стратегии – страхът от хаос и чарът на автокрацията, имат общ корен и обща посока, била тя и дългосрочна, на развитие на обществените отношения и структурирането им далече от принципи, които най-общо наричаме „либерална демокрация“.

Редът в либералната демокрация, в свободните обществени отношения, базирани на индивидуален избор и лична отговорност, не означава липса на избор за гражданите. Редът са правила, които гарантират личната свобода.
ХАОСЪТ Е ВЪЗМОЖНОСТТА ЧИНОВНИЦИ И ПРОКУРОРИ ДА РЕШАВАТ КАКВОТО ИМ ХРУМНЕ В РАЗЛИЧНИ ОБЩЕСТВЕНИ И ИКОНОМИЧЕСКИ СИТУАЦИИ.
Често чуваме, че доверието в политиците е ниско, но наистина ли трябва да е високо? Не трябва ли да сме постоянно нащрек, с постоянен скептицизъм за добрите намерения и способностите на хората, на които делегираме да взимат решения вместо нас? Парадоксално е, но няма как да има високо доверие към някого в политическата парадигма, в която хората очакват друг да взима решения вместо тях.
Политиците подхранват този обществен нихилизъм в търсене на лесни гласове на изборите – по-лесно се печели обезверен гласоподавател, който ще хареса политик, който идва да реши конкретните проблеми тук и сега.
Кой политик има интерес от гласовете на дългосрочно планиращите, предприемчиви и отговорни за собствените си решения хора, когато те са толкова малко и толкова по-трудни за спечелване?
В ново проучване не се изненадах да разбера, че в България 60% от хората биха били щастливи силен политик да реши проблемите им, макар и с известен компромис с политическата свобода и демократичния избор. Твърде много хора де факто не вярват в демокрацията и свободата. Дори предприемачи, фри лансъри и различни привидно прогресивни хора ще намерят аргументи за това: от конспиративни теории до пирамидата на Маслоу…
Отказът от личен избор, от възможността да поставяме стратегически цели, да планираме, да прогресираме е хлапашко „не, благодаря“ на подарък, който еволюцията е отредила само на хомо сапиенс.
Способността да си представим бъдещето, да планираме във времето, да погледнем отвъд непосредствените заплахи е развита само у човека, както ни убеждават психолозите и невроучените.
Физиологичски това се случва с увеличението на размера на човешкия мозък, като непропорционално много увеличението е във фронталния лоб, който е отговорен за решения във времева рамка и планиране. За този допълнителен мозък и за това умение се конкурират и други видове, разбира се, но хората успяваме първи и това вероятно ни дава и предимство да останем единствените.
ВСИЧКО СЕ СЛУЧВА ОТНОСИТЕЛНО БЪРЗО ОТ ЕВОЛЮЦИОННА ГЛЕДНА ТОЧКА
– за около два милиона от 500-те милиона години, в които съществуват животни с мозък.
Но наистина ли политическият човек ще се окаже даунгрейд на мислещия човек? Способността да си представим по-добро бъдеще в комбинация с умението да планираме във времето прави възможен и рационален оптимизма като житейска стратегия.
Отказът от тези сечива е завой към нещастието и депресията. Неразбираемо е за мен как някой би избрал това съзнателно и целенасочено. Затова оставам оптимист, дори само еволюционно подкрепен, че пътят на човека е към политически ред, който му гарантира свобода, а не я отнема.