От бутилка до бутилка
Индустрия, производство, транспорт и селско стопанство.
Всеки път щом зърне пластмасова бутилка, захвърлена на улицата, Иван Дараджански вижда нещо ценно – „пари, които могат да бъдат усвоени“. Наред с машините, които бълват стотици хиляди пластмасови бутилки на ден в неговия завод ИТД в град Съединение, има и една Starlinger за производство на рециклиран полиетилен терефталат (rPET) със „суперчиста“ технология за обеззаразяване и преработка на пластмаса. „Ако не бъде събирана и рециклирана, нашата продукция е страшен замърсител“, казва той, а зад гърба му стоят наредени по рафтове стотина цветни мостри на бутилки и опаковки с различни предназначения.
Дараджански често повтаря, че пластмасата може да се рециклира, да се прави бизнес и милиони хора да са заети и че ако вложи един тон рециклирана пластмаса, ще купи един тон по-малко суровина. В ИТД се рециклира пластмаса в обем 20% от произведената годишно. Рециклираната суровина се използва само където клиентът позволи, останалата се продава. Един от големите клиенти – Обединена млечна компания, например държи да има 35% рециклирана пластмаса в бутилката за прясно мляко „Чудно“. Някои от бутилиращите минерална вода – също. Други като „Арома“ следват нормите на чуждите пазари за количество рециклирана пластмаса в опаковките. Повечето обаче „чакат 2024 г., когато влиза в сила изискването в опаковките да се влагат до 35% рециклиран материал“. Където може, в ИТД намаляват грамажа на изделията, без да се отразява на качеството. По-малко материал означава по-малко електроенергия и по-малко замърсяване.
Рециклирането на PET опаковки е сравнително нова дейност за страната, а заводът в град Съединение е от пионерите в тази дейност. „Правим нещата от бутилка до бутилка“, казва Иван Дараджански.
Преди 10 години той инвестира в най-доброто оборудване за производство на rPET, за да реши проблема с тоновете брак, които се трупат на двора и продава за жълти стотинки на фирми за рециклиране. От една страна, го хваща яд, че изобщо се допуска толкова брак, а от друга – че не може да го използва за суровина. Опитите да рециклира без технология са провал. Две години постоянно обикаля производители на машини за рециклиране в Австрия. Пресмята разходи и ползи и все скъпо идва. Над един милион евро. „Ако ни одобрят за финансиране по европейска програма, ще я взема“, казва си той.
Щом това става, той купува половината от една местна фирма за вторични суровини, която обработва боклуците от пластмаса, така че да са годни за преработка. Не след дълго съдружникът му излиза от бизнеса, а да продължи сам, е бреме. Всичко в тази база е „толкова зле“, че му се иска час по-скоро да се отърве. „Да ми бяха дали 12 хил. лв. за 12 декара място със сграда, щях да се махна“, казва той. Вероятно би го направил, ако синът му Тодор Дараджански не го беше спрял. Казва му, че иска да ремонтира базата с негов приятел, само да му разреши. Той възстановява машините, а „Еко пет“ става основен доставчик на ИТД на суровина за rPET. От събраните от улицата бутилки излиза добър материал със сертификат, включително и за хранителната промишленост.
Пазарът за пластмасови опаковки расте, но и производството им е и „много труден бизнес“. „Колко мислите, че е печалбата от един камион бутилки от град Съединение до София“, задава ми въпрос Дараджански, с идеята да докаже, че наистина е трудно. Отговорът е 36 лв., придружен с уточнение, че „невинаги е така“.
ИТД има над 40 млн. лв. приходи с лек ръст всяка година от производство на пластмасови опаковки, преформи, матрици и рециклиране. Над 8 хил. матрици са произведени за световни компании в сектора храни и напитки, бири и битова химия за заводите им в Европа. Приходите невинаги са показател за реален ръст, защото се влияят от скока на цените. По-точно е да се отчитат продажбите. През 2020 г. по време на корона кризата в масово потребление на средства за дезинфекция заводът, поради високата степен на автоматизация, успява да поеме пикови количества поръчки за опаковки, каквито конкурентите не успяват. „Дойдоха фирми, за които не сме чували, и успяхме да ги задържим“, казва Дараджански.
Близо 30 години той улавя ритъма на пазара и често изпреварва събитията, като навлиза в нови територии. Още като млад механик в цеха на „Ален мак“ за шампоани в град Съединение минава обучение за работа с пластмаси при машиностроители във Франция. Осем години преди това е настройвал машини с програмно управление в комбината за трактори, а в механотехникума е изучавал машиностроене и технология на пластмаси. Производството се разраства, а с това и неговата работа по поддръжка на пет машини за опаковки. До момента на промените през 1990 г., когато всичко в държавното предприятие тръгва надолу.
Останал без сигурна работа, Дараджански решава да си купи струг, за да си направи помпата на съединителя за стария москвич, понеже няма откъде да купи нова.
Изработката не е сложна и дори успява да изкара сертификат за годност с намерение да продава изделието. Конструира и още една машина за заточване на банцигови ленти за дърво с мисъл и от нея да прави бизнес. За да е всичко законно, регистрира фирма – инцидентно, докато се разхожда в Пловдив, вижда табела „Регистрирам фирми“ и влиза. Вътре го питат за името на фирмата му, а той изстрелва – ИТД, което е позивната му от казармата. Бил е радист.
Едва стартирал дребния си бизнес, той вижда, че старите френски машини на „Ален мак“ са изхвърлени на двора, а директорът иска да ги кара на отпадъци. „Дай ми ги под наем“, моли го горещо той с младежки ентусиазъм и ги получава. От две прави една годна и с нея започва да прави опаковки от пластмаса за малки частни фирми. Клиентите идват за стока с леки коли, после с бусове, а не след дълго пълнят цели камиони. Бизнесът тръгнал като семеен с петима души – той, съпругата му и трима работници, расте бързо. Дараджански се смее с глас, като се сети за думите на жена му: „Аз мислех, че като купим една машина, ще работим аз, ти и децата, а то какво стана – 500 души завод“. (Сега са 250.)
В зората на 90-те той купува стара сграда и още няколко машини от цеховете на „Ален мак“, които една година изплаща с продукция. Друг негов голям клиент става заводът за олио „Калиакра“ в Добрич. Само че да вози празни бутилки на 500 км, не му е изгодно и той предлага рационално решение и за двете страни. Закарва нова машина направо в завода в Добрич. На място организира производство на бутилките за олио. Създава нещо като производство в производството. За клиента е добре да контролира отблизо количествата, да пести от транспорт и от складови разходи, а за него е добре, че има сигурен пазар.
На същия принцип той изгражда десетина микропредприятия за производство на пластмасови бутилки за минерална вода, бира, олио. Твърди дори, че е повлиял да има бира в големи пластмасови бутилки в България. Когато от „Пивоварна София“ му поръчват половинлитрови бутилки за бира, той им казва, че това е безсмислено. Разказва им, че през 1998 г. малка пловдивска компания е пробвала да продава бира в пластмасова бутилка от 400 мл, но не се е получило. Потребителите, по негово мнение, предпочитат стъклена бутилка при същия обем и няма нищо, което да ги мотивира да изберат пластмасовата опаковка. Предлага да опитат с бутилка от 2 л. „Кой ще пие два литра бира. Не става“, отрязват го от пивоварната. След месец поръчват 4000 хил. бутилки от 1.5 л, а след още няколко стават по 100 хил. на ден. Дараджански решава да се похвали в „Каменица“ какво прави за конкуренцията, а оттам му отговарят: „О, не, ние сме по луксозните бутилки.“ След 20 дни „Каменица“ също пуска поръчка. ИТД започва да произвежда пластмасови бутилки и за „Загорка“ и „Астика“. В Хасково машината бълва по 10 хил. на час.
Изнесеното производство процъфтява до момента, в който заводът за олио „Калиакра“ е продаден, а някои от бирените компании стават част от големи корпорации, които не допускат чужда фирми в заводите си“.
Иван Дараджански прибира машините си с идеята да произвежда за международния пазар. Действително заводът успява да заработи с големи международни компании за нуждите в Европа, дори в Китай, но „опаковки на далечни разстояния трудно се продават“. Транспортът е скъп, а има риск от деформация.
Това го навежда на мисълта, че в бъдеще всеки сам ще си произвежда опаковките, особено ако няма в близост специализиран завод. От този момент компанията престава да се бори да изнася бутилки и опаковки в чужбина, а за пазар на преформи и матрици.
Към матриците Дараджански изпитва особена емоция заради възможността да приложи собствено ноу-хау. Във времето, когото други фирми правят матрици за нуждите на ИТД, той първо ги обучава, а много често прави корекции накрая: „Те се научават и започват да продават като нашите матрици на конкуренцията. Казах си „край“. Започваме ние да ги правим.“
Минават години, докато матриците на ИТД намерят пазар в Европа. Едно партньорство с машинопроизводител от Италия помага това да се случи.
Дараджански постоянно купува нови машини и превръща завода във витрина на автоматизираното производството. Има цехове с по двама души на смяна, които управляват 12 машини за капачки. Той усеща, че работната ръка ще намалява и ще става по-скъпа, и отрано взема мерки. Сметката му е проста: „Ако една машина замени един работник, за четири смени ще са четирима работници, а четири заплати на годишна база са сериозен разход, умножен в годините.“
От тук нататък вижда задачата си да поддържа достатъчно техническия персонал на високо ниво, но и това не е лесно.
В последните три месеца и половина прекарва почти целия ден в един от цеховете, за да координира един непредвиден ремонт на две от старите машини, без да спира производството, което е много трудно при работа на четири смени.
„Изкараш ли щаба на фронтовата линия, значи работата е много зле“, казва той. Не си спомня откога не е вършил оперативна работа. Било е много отдавна. Проблемът е в забавянето с близо четири месеца на една нова машина за раздуване на бутилки, която трябва да замени старите. Освен това в цеха влизат нови хора и той иска да е до тях, защото „ако не се справят, се отчайват и се притесняват“.
Екстремните ситуации са част от бизнеса. Преживявал е пожар във фабриката през 1997 г. и две тежки наводнения от съседната река и сега не е по-различно.
Не се притеснява дори и ако един ден се забрани употребата на пластмаса. „Ще дойдат други биоразградими материи. Ако успеем да заработим още по-добре с рециклирането, ще имаме паралелен бизнес, който хем ще чисти, хем ще има принадена стойност с висока автоматизация.“