Бизнесът неизбежно ще вдигне заплатите – с много!
Динамиката на разходите за труд за известно време изпадна от списъка с най-дискутираните бизнес теми. Първо дойде пандемията, предизвикала немислими дотогава регулации и ограничения пред стопанската дейност и живота изобщо, после рязкото покачване на цената на природния газ и пряко свързаното с това поскъпване на електроенергията в цяла Европа, а от пролетта на 2022 г. вече имаме „гореща“ война на континента и преливане на енергийните цени в най-високата инфлация за последните десетилетия. В тези месеци като че ли са наложи измамното разбиране, че бизнесът трябва да се фокусира най-вече в разрешаването на тези предизвикателства, оставяйки на изчакване поне за известно време развитието и мотивацията на човешкия капитал.
Всичко това може да се сведе до общия принцип „в криза спасяваш бизнеса и работните места, а не вдигаш заплатите“. Той получи дори интерпретацията, че когато цените на горивата, тока и другите суровини растат, предприятията трябва да свият разходите за труд, за да не загубят конкурентоспособност. Всичко това звучи логично, но само на пръв поглед. От една страна, текущите данни, поне до средата на годината, изобщо не сочат свиване на производството, услугите и износа – напротив, месец след месец падат исторически рекорди. Впрочем и точно в сърцето на дискусията за ситуацията на пазара на труда, през юни са отчетени най-малко регистрирани безработни, откакто такава статистика се води.
От друга страна, дори икономическата активност да се забави в следващите месеци, включително заради външни шокове, това няма да е достатъчно, за да натисне чувствително заплатите надолу. За разлика от 90-те години на миналия век и дори периода 2009–2014 г., през който преживяхме глобална финансова криза, дългова криза в еврозоната и банкови сътресения у нас, сега потенциалът за преструктуриране на бизнесите чрез съкращаване на работници и ограничаване на ръста на доходите е значително по-слаб. При отворен пазар на труда в целия ЕС едва ли е реалистично да допускаме, че работната сила няма да търси реализация другаде – още повече когато става въпрос за икономиката с най-ниски номинални заплати.
И така, догонваща отворена икономика като българската трябва да осигурява реално увеличение на доходите на заетите в средносрочен и дългосрочен план. Допълнителна тежест дават и неблагоприятната демография и сравнително ниската бариера пред икономическа емиграция в по-богати страни. Отне няколко години на част от българските работодатели да свикнат с мисълта, че заплатите растат с по около 10% на година, при това независимо от текущото състояние на отделния бизнес или отрасъл. Тези, които не успяваха да увеличат производителността на труда, така че да си позволят такова вдигане на възнагражденията, постепенно излязоха от пазара.
Дългият увод позволява да формулираме гласно обоснованото предположение, че в следващите месеци е твърде вероятно да видим годишен ръст на средните заплати от 20–25%. При избягване на най-негативните макросценарии няма да е изненада и увеличение с 30%. Числото може да предизвиква шок или потрес сред някои предприемачи и мениджъри, но при инфлация до юни от над 16% всъщност се оказва, че в първия вариант нарастването е дори по-ниско в реално изражение от предходните шест години. На фирмено ниво знаем, че са разпространени практиките за повишаване на заплатите с инфлацията плюс индекс добавка, зависещ от резултатите на предприятието, отдела или отделния работник.
В предишен цикъл с висока инфлация – през 2007–2008 г. – отчетохме ръст на средните заплати с 26%, в някои отрасли имаше увеличение с над 35%, а за заетите в публичния сектор беше над 21%. Ако икономиката като цяло се адаптира към по-високи цени на енергия, суровини, материали, услуги, тя неминуемо ще се приспособи и към по-висока цена на труда.
Хипотезата за 25–30% увеличение на заплатите трябва да поставим и в контекста на последните данни. Подобен ръст не е особено впечатляващ, ако посочим, че за първото тримесечие – още преди ускоряването на инфлацията – БВП нараства по текущи цени с над 22% спрямо същия период на 2021 г., а износът на стоки за първите пет месеца нараства с 39%. В някои отрасли – без електроенергията – цените на производител се увеличават с над 40%. Ако всички икономически разчети се раздуват с нови, по-високи номинални цени, защо това да не се случи и с цената на труда?
Лъчезар Богданов, главен икономист, Институт за пазарна икономика
