Горещата война и енергийната криза в Европа
Все по-очевидно изглежда, че глобалната икономика, и със сигурност тази част от нея, която наричаме Запад, се сблъсква с три отделни по същността си политически проблема, генериращи инфлация. Единият е класически макроикономически феномен – когато монетарната политика на централните банки е прекалено разхлабена за достатъчно дълго време, парите губят покупателна стойност.
Ерго, инфлация – пазарите се адаптират като цените както на активите, финансови и реални, така и на суровините и стоките за крайно потребление се повишават. И, разбира се, някои цени се променят по-бързо от други, често скокообразно – това се случва при тези стоки, които активно се търгуват на борси, включително и за бъдещи доставки. Затова и котировките на петрол, пшеница, метали и т.н. реагират с многократно по-голяма амплитуда от действителните промени в индексите за растеж, индустриално производство, безработица и т.н.
Другите два са пряко свързани с енергийните политики. От една страна, от дълги години от двете страни на Атлантика, и особено в Европа, се налагат регулации и ограничения върху част от технологиите за производство и трансформиране на енергия – като почнем от добива на подземни енергийни суровини и стигнем до ядрените и въглищните електроцентрали. За икономистите е лесно да обясним, че при ограничаване на предлагането на дадена стока или услуга, без то да е заместено от нараснало предлагане на алтернативи или от намаление на потреблението, пазарът се балансира през увеличение на цените.
Третият проблем е специфично европейски, до голяма степен и резултат от действията на отделни страни, най-вече на Германия, но и Италия. Той накратко може да се опише така – доминиращата политическа воля беше за постепенно отказване от ядрена енергия и въглища, дългосрочна визия за възобновяеми източници, а междувременно в прехода се ползва природен газ. Звучи добре на хартия, само че имаше и нюанс – без диверсификация на източниците чрез изграждане на нужната инфраструктура, без инвестиции в собствен добив и с пълно доверие към търговската добронамереност на „Газпром“, който постигна дял от 45% в един момент. А цели 25% от електричеството в Европа се произвеждат в газови централи, което гарантира и шок в цените на тока. Показателно е, че Германия няма нито един терминал за регазификация на втечнен газ – най-голямата икономика в Европа и четвъртата в света няма алтернативата да внесе газ по друг начин освен по съществуващите тръби, и то – предимно от изток.
Това е необходимият увод, за да стане ясно, че с вдигане на лихвите от централните банки може да се реши първият източник на инфлация и донякъде да се облекчи вторият. Ако големите икономики се „охладят“, намалялото търсене може да балансира ограниченото предлагане – вече го виждаме в стабилизирането на цените на петрола, пшеницата, медта.
Но превръщането на газа в оръжие срещу Европа от Путин не може да се преодолее с инструменти на икономическа политика. Казано по-просто, за цените на газа на нашия континент не можем да виним ЕЦБ, лихвите, регулациите и други подобни – единствено грешката да се оставим на милостта на един доставчик. И не, не санкциите са първопричината за поскъпването, както мнозина приятели на Русия твърдят – още миналото лято започнаха действията за задушаване на европейските клиенти на така обичания и считан за винаги най-евтин тръбен газ. До войната борсовите цени на газа в Европа се увеличиха пет и половина пъти в сравнение с пролетта на 2021 г. – в САЩ също се увеличиха, но с 30%, а петролът със 100%. Явно нещо друго се случи в Европа, надминаващо обяснимите с икономически аргументи процеси.
След нападението над Украйна процесът се вижда още по-ясно. Глобално търгуемите петрол, метали, селскостопански суровини първо поскъпнаха, но постепенно се върнаха на предвоенните нива. Втечненият газ стана изведнъж стана алтернатива и за Европа, което повиши цените при износителите. Но отново – петролът сега е с 5% по-евтин от юни, борсовите цени на газа в САЩ са нараснали с 15–20% за последните два месеца, а котировките в Европа – със 180%, или 2,8 пъти!
Това е война, не икономика. Русия иска да покаже, че може да смачка икономиките в ЕС и че те нямат избор, освен да се молят за газ на Путин. За нас, европейците, изходът минава през две промени, които могат да се случат заедно или поотделно. Край на войната в Украйна и промяна в политическото лидерство и устройство в Русия е едната. Втората е бърза мобилизация за инвестиции в инфраструктура, които да заместят ролята на „Газпром“. Колкото по-бавно се случат те, толкова по-висока цена ще се наложи да платим.
Десетилетия наред страхът от подобен сценарий влияеше на решенията на много европейски правителства и със сигурност парализираше решенията на българските. Но дойде моментът да си кажем „сега какво“ – защото заплахата работи, докато е именно заплаха, и спира да работи, след като стане реалност. С действията си Русия форсира най-големия си клиент да търси алтернативи и убеди нормално мислещите политици, индустриалци и граждани, че газът не е търговска стока, а инструмент за политически шантаж.
