Оптимизмът като житейска стратегия
Автор
„Един песимист вижда трудност във всяка възможност; един оптимист вижда възможност във всяка трудност.“ – Уинстън Чърчъл.
Точно преди 22 месеца публикувах тук текст под заглавие „Двата типа отношение към несигурността“ („Форбс България“, ноември 2020 г.). В едно изречение идеята беше: песимистът може да изглежда по-умен, но оптимистът живее по-добре. Бих искал да доразвия тезата за оптимизма като житейска стратегия, и то точно днес, когато светът очевидно се промени към по-лошо за изтеклото време от споменатата публикация.
Рационалният оптимизъм е житейска стратегия, която ни предпазва от пасивни грешки, от пропускане на възможности. Песимистите правят безброй прогнози за провал и наистина понякога отгатват. Повечето им успехи с прогнозирането са чист късмет и в общия случай изобщо не си заслужава да заменяте нашата логика с тяхната. Повечето провалени планове или непостигнати цели не са грешки и не би следвало да съжаляваме за тях. Рационално е да гледаме на тях като на трупане на данни, знание и интуиция за бъдещето, което все така ще продължава да носи неизвестни.
Но основната опозиция срещу оптимизма като житейска стратегия всъщност не идва от песимистите, а от хора, които вярват, че са опитвали да живеят оптимистично, но без това да им носи успешни решения. Всъщност това са хората, които са жертва на т.нар. пожелателно мислене – вярата, че нещо, което искаме да се случи, ще се случи, въпреки че не е с особено висока вероятност или дори възможност. Оптимистът поема калкулиран риск с ясна стратегия, в която неговата роля остава водеща. Пожелателно мислещият човек има хазартен подход към живота, в който външни фактори решават съдбата му.
Един важен аспект на пожелателното мислене, понякога грешно приписван на оптимизма, е пренебрегването на някои рискове. Особено важна е разликата между двата мирогледа, когато става дума за рисковете с малка вероятност, но с голямо негативно въздействие върху нашия живот, или т.нар. черни лебеди. Рационалният оптимист отчита тези рискове като реални заплахи и търси начини да намали потенциалните негативни въздействия върху него. Прогнозирането на черните лебеди е особено неблагодарен бизнес, защото малък процент се оказват верни, но въпреки това има голям смисъл.
Огромният дял на фалшивите аларми все пак е оправдан от ужасно ниския толеранс към фалшиво отрицателните прогнози – прогноза, че няма да има война, която все пак избухва. Прогнозирането на такъв род кризи в икономиката има характер на медицинска прогноза – готови сме да преглътнем голям процент грешки от типа “фалшиво положителни” (положителен ковид тест, без да сме болни), но да сме сигурни, че няма да допуснем фалшиво отрицателни тестове и да пропуснем диагнозата, когато наистина сме болни. Връзката между процента на двата типа грешки е обратна и се налага да направим рационален избор кое искаме да жертваме.
По-несигурният свят носи повече трудности, повече песимисти, по-малко оптимисти и повече на брой грешни прогнози. Това подлага на изпитание човешки отношения, както и бизнес моделите на цели организации. В такава среда рационалният оптимист запазва, дори може да увеличи, толеранса си към фалшивите прогнози за кризи, когато става дума за събития с катастрофален ефект за бизнеса. Но в същото време запазва нисък толеранс към грешните прогнози на песимистите, които казват, че няма да намерят нови възможности в кризата. С други думи, оптимизмът е черта на хората, които не се отклоняват от решенията си под натиск от прогнозите на хроничния песимист, чиито успешни прогнози най-често се оказват чист късмет.
