Какво липсва в политическата конкуренция
Автор
Вече знаете резултатите от изборите през октомври. Но аз пиша тези редове десетина дни преди вота за парламент, защото виждам, че една прогноза е сякаш почти сигурна. Избирателната активност не е повече от миналите избори за парламент, когато бюлетини пуснаха около 42% от хората с право на глас. Виждам как политическата конкуренция е сякаш само за тези гласуващи граждани. За останалите хора политолозите казват, че не са мотивирани или че не намират за кого да гласуват сред регистрираните партии.
Защо партиите не могат да предложат политически продукт, който да мотивира повече хора да гласуват? И изобщо искат ли да го направят или решението им да се фокусират върху решилите да гласуват е стратегическият им избор?
Според мен това е особено интересен въпрос за по-малките политически формации, които имат добър шанс да влязат в парламента, но в същото време тяхната подкрепа се движи някъде в диапазона 5–10 процента от гласуващите. Да приемем, че една от тези малки партии се прицели в електорат на някоя от големите партии. Това означава влизане в люта битка с конкурент, който разполага с по-голяма медийна и друга мощ за облъчване на решилите да гласуват. В същото време, ако отправи печелившо послание към нерешилите да гласуват, дори само един процентен пункт допълнителна подкрепа (може би 27–28 хил. гласа) би означавал осезаем ръст за дадената партия (между 10 и 20 процента ръст на подкрепата).
В икономическата теория има широк консенсус, че колкото по-ограничени са ресурсите, толкова по-ожесточена е конкуренцията за тях. Ожесточената кампания всъщност показва, че състезанието е за решилите да гласуват.
Конкуренцията е общата икономическа рамка, в която хората общуват. За нашето внимание се конкурират много други хора, медии, артисти, политици, изкуствен интелект… Ние се конкурираме с други хора за ограничени ресурси като паркоместа, място на плажа, лайкове, сърца и усмивки. В този смисъл политическата конкуренция е нормална и желателна. Но нейният режим „състезание за ограничения електорат“ лимитира потенциалните ползи от нея.
Вниманието на хората е ограничено, но тяхното въображение не е. Ако един политик мисли за избирателите не като за хора с „ограничено време и внимание“, а за такива с потенциално „неограничени интереси“, това го поставя в съвсем друго състезание. Конкуренцията в този смисъл е не само за задоволяване на желания, за които вече имаме знание. Но и за разкриване на нови парченца знание, които потенциално могат да направят живота на хората по-добър. Откривателската конкуренция е важна именно защото води до резултати, които са предварително неизвестни и дори непредсказуеми (а не въпреки това). Понякога тя разочарова хора, които имат много силно вкоренени очаквания. Може да изнервя, защото нещата се случват не точно както сме възнамерявали.
Фокусирането върху конкретни ежедневни проблеми е политическа грешка, която най-силно може да усетят малките партии. Бягството им от стратегически, пък защо не и идеологически, решения за бъдещето всъщност е отказ от дългосрочното им оцеляване. Няма гаранции, че силни абстрактни послания може да спечелят хора, които са изпаднали в политическа и гражданска апатия. Но не виждам какво имат да губят партиите, ако опитат да спечелят гласовете на будните хора, които не могат да си представят личното си бъдеще някъде в бъдещето на българското общество.
(текстът е от октомврийския брой на Forbes)
