Вредата от политическия драматизъм
Автор
Струва ми се, че твърде често забравяме един прост факт за живота – повечето решения могат да бъдат раздробени на по-малки парченца. Тези парченца са малки стъпки, всяка от които носи риск от грешка, но като цяло не са драматични. Грешките в малките стъпки ни помагат да подобрим движението си към голямата цел, а пък носят много малък шанс да ни обезкуражат.
Икономистите сме тренирани в тази парадигма чрез аналитичния подход, който наричаме „пределен“ (на английски – marginal). Изследваме промени на даден индикатор и търсим модел как тези промени се отразяват в промени на друг индикатор. Количественият поглед към живота обаче не е уникален за икономистите. Той е човешка еволюционна черта, която фокусира нашето внимание върху промените (а не толкова върху общите количества). Тази вградена функционалност би следвало да ни помага в мисленето на „предела“. Освен за намаляването на драматизма на решенията този подход помага и за рационално взимане на решения – пределната полза трябва да е по-голяма от пределния разход.
В същото време това, което много ни пречи, е склонността ни да сравняваме текущото състояние на нещата с нещо, което си представяме като „идеалното състояние на нещата“. Това обикновено води до логически улици без изход, където се чудим например защо икономичните коли не са достатъчно бързи. Или безполезни дебати от типа „Защо цялата световна индустрия да мине на соларни панели още догодина?“
Но този утопизъм води и до нещо по-тежко. Това е апатичният среден представител на обществото, според когото нищо не зависи от него тук – нито в политиката, нито в културата на общуване, шофиране или каквото и да било. Още по-малко на глобално ниво – екологията не може да се подобри от него, ако всичко не се промени. Затова често чуваме репликата „системата трябва да се промени“ от хора, които не спират на пешеходни пътеки, нито пък ползват контейнерите за разделени отпадъци.
Особено грешно схващане, налагано от някои политолози и инфлуенсъри интелектуалци в България, е разделението на обществото като причина за буксуващата политика. Едно общество винаги ще е разделено по повечето теми от политическия дебат. Много рядко се стига до фундаментални решения, понякога може би революционни, които изискват нова конституция – в такива моменти е нужен общественият консенсус. Но в нормалното ежедневие на демокрацията това не е необходимо, за да върви животът.
Опитът да драматизираме политическия живот, павиран от утопичните сравнения между различни желани обществени състояния, е най-сигурният път към задълбочаване на апатията на електората. Това се потвърди с избирателната активност на последните избори. Ако скоро има нови, ще се препотвърди с още по-нисък процент на гласуващите.
Познавам достатъчно много избиратели на партии като „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които на последните избори все още не бяха загубили своята пределна рационалност. Те все още вярваха, че ако човек мисли за малките промени и какви връзки може да имат те с други промени, има голям шанс да види, че действията му имат смисъл както за неговото лично благоденствие, така и за цялото общество.
Отказът на тези партии да участват в разговорите, водени от Плевнелиев и Паси, е точно този драматизъм, за който говоря тук. Не виждам логична политическа стратегия зад този ход. Драматизмът от типа „сменяме цялата система или няма нищо да правим“ ще отблъсне още много избиратели. И то не защото не харесват Кирил Петков или Христо Иванов, а защото все по-малко чувстват, че нещо изобщо зависи от индивидуалния глас на всеки от тях.
