Парадоксът ДЦК и не само
В последно време Министерството на финансите на няколко пъти се опитва да издава държавни ценни книжа (ДЦК) с променлив успех. Например на 19 септември 2022 г. МФ предложи за продажба ДЦК за 200 млн. лв., получи поръчки за 300 млн. и реализира цялата емисия с лихва 3%. Обаче само седмица по-късно МФ успя да продаде само 156 млн. лв. при лихва над 4%.
На 3 октомври при 200 млн. лв. предложени ДЦК бяха продадени само половината при лихва 4%. Седмица по-късно беше продадена изцяло емисия от 200 млн. лв. при лихва 4.5%. На 17 октомври отново непълна емисия от 180 млн. при лихва 5.65%. На 24 октомври цялата емисия беше отменена.
Накратко, Министерството на финансите среща трудности да продаде малки емисии ДЦК, въпреки че е склонно да плати относително високи лихви. В същото време в банковата система има депозити за 111 млрд. лева, които стоят в банките на нулева лихва. Това не е преувеличение. Според статистиката на БНБ за септември средната лихва по салда на депозитите на фирми е 0%, а при домакинствата е между 0 и 0.1%. Парадокс – пари има депозирани на нулева лихва, но няма интерес към книжа с висока лихва.
Но това не е единственият парадокс, има и нещо дори по-интересно. Обикновено когато не може да продаде ДЦК на местния пазар, Министерството на финансите отива на международните пазари и там издава облигации. Идеята е, че на международните пазари ще се привлекат чужди инвеститори. Но реалността е по-различна – голяма част от българските облигации в чужбина се купуват от български банки, пенсионни фондове и други инвеститори.
И така, имаме втори парадокс: българи купуват български облигации в чужбина, но не ги купуват в България.
Има ли обяснение за тези парадокси? Всъщност има, и то дори е едно и също. Нека започнем с първия парадокс – хората и фирмите си държат парите по сметки с нулеви лихви в банки, вместо да си купят ДЦК с висока лихва. Обяснението е, че парите по сметка могат да се ползват по всяко време, докато покупката на 10-годишни ДЦК означава заключване на парите за 10 години.
Не е така в повечето развити страни. Там има дълбок и ликвиден пазар на облигации и всеки може по всяко време да купи и да продаде облигации. Съответно човек може да инвестира в облигации, но когато му потрябват пари, може бързо да ги продаде и да има достъп до парите си.
Вторият парадокс също е движен от липсата на ликвиден пазар в България. Българските инвеститори предпочитат да купят български облигации в чужбина, защото там има по-ликвиден пазар и при нужда лесно могат да продадат облигациите или да си купят още.
Ще кажете, че няма особена драма – така или иначе министерството ще издаде облигации ако не тук, то в чужбина. Проблемът обаче е по-голям. Липсата на ликвиден капиталов пазар е пречка пред развитието и на бизнеса, и на икономиката като цяло. Капиталовият пазар е този механизъм, който насочва средства от спестителите към предприемачите, така че икономиката да се развива по-бързо. Рано или късно ще трябва да развием този пазарен механизъм. Моментът е благоприятен да се започне сега.
