Домакинските бюджети и инфлацията
Откак в средата на 2021 г. световният инфлационен процес влезе и в България, за около година и четвърт цените нараснаха с колкото бяха нараснали през предходното десетилетие и четвърт. В отговор на това развитие въпросът с това как нарастването на цените ще се отрази на жизнения стандарт и как държавата да „компенсира хората“ за поскъпването на живота стана централен в политиката и в публичните разговори.
В политическото и публичното говорене по темата допускането, че ускорената инфлация намалява покупателната способност на доходите на хората, се приема като самоочевидно, нямащо каквато и да било нужда от емпирична проверка.
Подобна емпирична проверка обаче води до резултат, който би трябвало да е сериозна изненада за убедените, че инфлацията изяжда покупателната способност на доходите. От средата на 2021 г. вече има натрупани пет тримесечия с данни за бюджетите на домакинствата в България, които са възможно най-малко лошата оценка за това какво в действителност става с доходите и разходите на човек в страната.
И когато тези данни се дефлират с индекса на потребителските цени, се оказва, че реалната покупателна способност и на доходите, и на разходите на човек от населението продължава да нараства, макар и осезаемо с по-бавни темпове от преди. Поне до момента инфлацията в България не е довела до спад в реалните доходи и разходи, не е изяла тяхната покупателна способност.
От една страна, този факт би могъл да доведе до извод, че явно инфлацията от последната година и нещо е нещо неприятно, но не чак толкова страшно и неприемливо. Всъщност вече от години има оформена школа на икономическа мисъл, според която значително по-високи от считаните днес за приемливи и целеви нива на инфлация не са никакъв проблем, даже напротив, и спокойно могат да бъдат допускани дори с някои обществено желателни последици.
От друга страна обаче, сериозните аргументи откъм икономическата теория против високата инфлация също имат своите основания. Важното тук е, че тези аргументи изобщо не почиват на някакво емпирично опровержимо убеждение, че инфлацията изяжда доходите. Те почиват на ефектите на инфлацията не върху реалните доходи, а върху покупателната способност на заварените спестявания.
Доколкото тези заварени спестявания са в началото на всеки инфлационен епизод непроменяема номинална даденост, ускорената инфлация действително ги изяжда. И това развитие по време на инфлация има потенциал, който много често се превръща в действителност, да създаде осезаем проблем за дългосрочния растеж на съответното стопанство.
Причината е не толкова в самата намалена покупателна способност на заварените спестявания – която в България май лесно може да се преглътне с твърдения от типа „имал бол пари, позагубил малко“, а в стимулите за бъдещи спестявания, които високата инфлация със сигурност обезсърчава.
Когато има висока инфлация, всички забелязват, че спестяванията им губят реалната си стойност с времето. Много хора правят опити да спестяват по начини, които предпазват от подобни загуби. Такива начини има, но всички те не са безплатни и струват реални ресурси.
Високата инфлация оскъпява спестяването и дестимулира спестовното поведение. А вътрешните спестявания, които едно общество генерира, са единственият дългосрочен и надежден източник (няма макроикономическа школа, която да оспорва това) за растеж и забогатяване. Точно в това е обществената цена на високата инфлация – тя изяжда дългосрочното забогатяване, а не текущите доходи.
