Европа и България: антикатастрофичен поглед върху икономиката
Това не е поредният оптимистичен коментар, който ще се опита да прогнозира какви хубави неща ни чакат през 2023 г. Съвсем ясно е, че всяка такава прогноза е изначално уязвима, а животът с цялата си присъща непредвидимост винаги може да развали и най-стройния сценарий за успех.
Три важни развития през последната година показват, че Европа – а и България, макар сега тя да не е в центъра на анализа – се оказва далеч не толкова крехка, чуплива и обречена на дълги кризи и безизходица, колкото мнозина предричат.
Подобно настроение никога не е изчезвало – от самото създаване на Европейския съюз, в периода на разширяването му с новите членки от Централна и Източна Европа, след създаването на общата валута. Дълговата и финансовата криза засегнаха много дълбоко тежко задлъжнелите страни, което зареди с гориво мненията за надвиснал разпад на еврозоната, или поне рязко обезценяване на валутата и висока инфлация.
Но макар институционалната рамка на ЕС да не беше подготвена за такива развития в банковия сектор или слабите суверени, или по-скоро – да имаше липсващи „парчета“, все пак държавите адаптираха и създадоха нови механизми за преодоляването им. Иначе казано – еврозоната показа, че може да еволюира, да се адаптира.
Следващото събитие, вещаещо вече екзистенциална криза за целия ЕС, беше Брекзит – сценарият включваше успешно развитие на Обединеното кралство извън съюза и огромен ентусиазъм в много други богати страни, предполагаемо губещи от членството си, да го напуснат. Нищо такова не се случи.
Обратно към 2022 г. Първи факт – икономиката се възстанови от последиците от пандемията. Помните ли, как някои предричаха десетилетия на мизерия? Какви ли не аргументи се намериха – в Европа нищо не се произвежда, индустрията ще се разпадне, ограниченията ще са трайни, цели бизнеси ще изчезнат, и какво ли не. Какво обаче се случи? Ограничителните мерки постепенно бяха разхлабени и отменени, а пандемията бе пречупена с ваксинация – и двата успеха в резултат на разумна промяна в политиката.
Индустриалното производство, потреблението и пътуванията също се възстановиха с впечатляваща скорост, а някои показатели отчетоха исторически върхове, безработицата е рекордно ниска. И всичко това – с далеч по-малък фискален стимул и раздаване на пари „на глава“ в сравнение например със САЩ. В Китай пък – където предполагаемо икономиката е на по-здрав фундамент, а политиката била по-рационална, още са застинали в пролетта на 2020 г. и отчитат най-слаби стопански резултати от десетилетия.
Следващото предизвикателство е войната на Русия в Украйна и свързаната – но не изцяло – политика на Газпром. Кризата с доставките на газ и многократно повишените цени на газа и електроенергията са реални. Но след първите месеци видяхме, че краят на света не е дошъл.
Да, Русия практически спря да продава газ на силно зависимите страни от ЕС. Но пазарът лека-полека сработи – увеличиха се други доставки, започнаха със светкавично темпо да се строят или разширяват терминали за втечнен газ, дори нови тръбопроводи бяха пуснати в експлоатация. Същевременно високите цени намалиха потреблението и стимулираха заместване. В крайна сметка индустрията продължи да работи, а силният ръст на износа към останалия свят показа, че дори след такъв непредвиден шок икономиката като цяло е конкурентоспособна и приспособима.
Видяхме и нагледна илюстрация за сравнително незначителната роля на Русия за европейския и българския бизнес, като макроикономическите последици от прекъсването на търговията и веригите на доставки са едвам доловими в данните.
Третото явление, което следим от средата на годината, е промяната в паричната политика на Европейската централна банка. Тя повиши лихвите в четири заседания и даде сигнал, че това ще продължи, докато не се види ясно пречупване на инфлацията. Както вече стана дума, предвестниците на провала на еврото поддържат позицията си от десетилетия, дори преди неговото създаване. В последното десетилетие основният аргумент беше, че ЕЦБ никога не може да затегне монетарната политика заради много високите дългове в някои държави членки.
Това на практика обричаше еврозоната на нулеви лихви за неопределено време, съчетани с висока инфлация и обезценка спрямо останалите световни валути. Сходно беше разбирането и за количествените улеснения – считаше се, че ЕЦБ никога не може да спре да увеличава баланса си, изкупувайки с все по-голямо темпо „боклучав“ дълг на свръхзадлъжнелите правителства. Към момента обаче реалността е друга – ЕЦБ, изглежда, излиза от капана на нулевите лихви и затяга достъпа до кредит, съобразявайки се с мандата си за ценова стабилност, а не под натиск от недисциплинирани длъжници.
