Догонваме ли богатите в Европа при висока инфлация?
Независимо от сериозните индикации, че инфлацията в Европа спада, няма как да не прави впечатление осезаемата разлика в темповете при по-богатите в Западна Европа и по-бедните в Централна и Източна Европа.
Към края на 2022 г. десетте страни с най-висока инфлация са в ЦИЕ – с темпове на годишна база от между близо 13 до 25%, докато във водещите развити икономики на еврозоната темповете са между 6 и 12%.
Обясненията са различни, най-очевидните са по-силната енергийна, и изобщо търговска, обвързаност с Русия, Беларус и Украйна, както и закономерният ефект на по-високия дял на храни, суровини и горива в „кошницата“ при по-ниски доходи на домакинствата.
Независимо от текущите предизвикателства, за България дългосрочният въпрос е как ще конвергираме към нивата на по-развитите икономики на еврозоната. Теорията за сближаването е почти интуитивно очевидна – имаме общ пазар със свободно движение на капитали, стоки, услуги, труд, което е предпоставка по-изостаналите да привличат инвестиции, да повишават производителността си, като през цялото време могат да предлагат продуктите си на платежоспособния пазар в по-развитите, и така нататък.
Разбира се, това не означава пълно изравняване, но все пак за тръгналите от много ниска база източноевропейски демокрации потенциалът беше и остава значителен, преди да започнем да се питаме дали ще изпреварят например Нидерландия или Германия.
Как ще повлияе високата инфлация на конвергенцията? Да започнем от т.нар. реална конвергенция, т.е. как ще се промени съотношението на произведените и потребените стоки и услуги на българите и европейците след отчитането на ценовите различия. Единият начин да погледнем на този въпрос е да сравним реалния растеж на икономиката в България и останалите страни в ЕС на човек от населението.
Ако нашият БВП расте с по-висок процент от средното за ЕС, и още повече – при спад на населението, то резултатът ще е постепенна конвергенция. Но това е някак аритметически очевидно, въпросът е дали и какво ще е фактор за растежа след рекордната от десетилетия инфлация в САЩ, Европа и България.
Съвсем реалистично е да очакваме, че при настоящата демографска картина натискът за повишаване на заплатите ще се засили. Ако имаме скоро и редовно парламентарно правителство, то почти сигурно ще увеличи и доходите в обществения сектор. Има ли обаче разлики с периода без инфлация, които да дават различен резултат?
Някой ще каже, че е все едно дали при постоянни цени икономиката расте с 3%, или при 10% инфлация расте с 13%, подобна сметка може да се направи и за покупателната сила на заплатите. Все пак можем да откроим няколко детайла.
Да приемем, че в резултат на натиска на пазара на труда заплатите нараснат значително още тази година. Първоначално изглежда, че инфлацията ще „изяде“ това увеличение в покупателната сила.
Ако обаче цените на ключови суровини и енергоносители на глобалните пазари се свият, или поне спрат да нарастват, това ще доведе до рязък спад на инфлацията и у нас, а за някои продуктови групи дори до дефлация. Подобен ефект ще има и охлаждането в развитите икономики на САЩ и еврозоната, което ще предизвика повишаване на лихвите и затягане на условията за кредитиране. Само че дори това да се случи, заплатите няма да спаднат номинално.
В такава ситуация ще видим „пренареждане“ в относителните цени, което ще направи цената на труда относително по-висока, измерена в глобално търгуеми стоки. Това, разбира се, ще е предизвикателство за бизнеса – конкурентоспособни ще останат само тези, които могат да увеличат производителността на труда.
Но не трябва да пропускаме и че в България има все още много отделни компании, а и цели браншове, които реализират големи печалби от арбитража между заплатите тук и в алтернативни места за правене на бизнес.
С други думи, те решават да плащат колкото ниско могат – ако има натиск за увеличение, те ще повишат и доходите на своите служители и пак ще печелят, защото следващото най-добро място ще продължава да е по-скъпо. Епизодът с рекордната инфлация може да е своеобразен импулс за по-значително увеличаване на разходите за труд сега, вместо бавно и постепенно за десетилетия.
По-високите заплати ще означават и повече вътрешно потребление, оттам и още създаване на стойност в икономиката. При равни други условия това може да даде малко по-висок реален растеж – дори след отчитане на нарастването на цените.
Дори и по-бързата номинална конвергенция може да се разгледа в позитивен аспект. Ако България има по-висок ръст на цените, но и по-висок ръст на доходите в сравнение с развитие страни на еврозоната, привидно нищо не се променя.
Но това е така само на повърхността – доколкото стойността на заплатата на българския работник може да остане същата, измерена в наем, езикови курсове или храна в ресторанти, покупателната му сила за потребление на глобално търгуеми стоки, международни пътувания или образование в чужбина ще нарасне.