Енергийна независимост срещу енергийна интеграция
В самото начало на 2023 г. Парламентът задължи Министерски съвет да промени Националния план за възстановяване и устойчивост в част енергетика. С уникално за политическата ни история единодушие депутатите приеха общо решение, синхронизирано в енергийната комисия. Целта е от Плана да отпадне поетият ангажимент за намаляване на въглеродните емисии от производство на електроенергия с 40% до края на 2025 г., на база нивата от 2019 г.
Окончателните данни за производството на електричество в България през 2022 г. подкрепят горното решение. Общото количество е рекордно – такъв е и износът, както и приходите от износ. С този ток България е Износителят в Югоизточна Европа и третият най-голям в Европа, който спасява положението. Освен това тези приходи позволяват на държавата да субсидира цената на тока за всички ни.
Данните кристално ясно показват, че ТЕЦ-овете са тези, които дават разликата спрямо минали години. Никой друг източник няма значим ръст на производството в абсолютни стойности. Производство от ТЕЦ в България възлиза на 21.1 TWh през 2019 г.
Ангажиментът в Плана практически значи, че то трябва да бъде свалено до 12.7 TWh през 2025 г. Само че през 2022 г. ТЕЦ отчитат рекорд от 26.4 TWh и няма никакви изгледи нуждата от този ток да отпадне след само две години. Слънцето и вятърът не могат да го заместят в значими количества (и най-вече като надеждност и пазарна стойност!), а никакви други големи енергийни проекти не могат изведнъж да се пръкнат толкова бързо.
Правителството реагира светкавично. След по-малко от две седмици то представи нова енергийна стратегия на България за 30 години напред. Това е вероятно най-бързо изработеният стратегически документ в хилядолетната ни история, който очевидно има единствената цел да служи за аргумент в преговорите в Брюксел.
Документът представлява механичен сбор от всички нереализирани големи енергийни проекти от последния половин век плюс още много ядрена енергия, ВЕИ, батерии, електромобили, водород, като впечатление прави пълното отсъствие на природния газ. Амбицията му няма еквивалент в историята на България, като избутва затварянето на лигнитните ни ТЕЦ за 2030 г. с обещания за невероятно бърза декарбонизация след нея.
Много елементи от стратегията наистина са жизненоважни и ще имат значим принос към намаляване на въглеродните емисии – например възстановяването и разширяването на ПАВЕЦ „Чаира“, изграждането на нова подобна, неизбежното инсталиране на множество нови слънчеви и вятърни мощности и нови ядрени реактори.
Аз обаче се съмнявам в успеха ѝ в Брюксел. Ако България иска да има сделка там, правителството трябва да отиде и да сложи на масата конкретно и мигновено ограничаване на въглищата – затваряне на ТЕЦ „Брикел“, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград, които незнайно защо още работят, а защо не и ТЕЦ „Бобов дол“.
Докато първите два са незначителни, последният играе ключова роля за поддържане на напрежението в Югозападна България и затова точно в този регион може да се мисли и за инсталиране на модерни батерии в мрежови мащаб.
Каквото и да мислим и правим обаче, трябва да сме наясно, че в условията на доминиращата политическа догма в ЕС въглищната ни енергетика отдавна е осъдена на смърт – още със създаването на Европейската схема за търговия с емисии, после с подписването на Парижкото споразумение за климата и обявяването на Зелената сделка в по-ново време.
Остава неуточнен само моментът на изпълнение на присъдата. Нормализацията на цените на газа, и съответно на тока, в Европа е неизбежна – това ще се случи най-късно през 2027–2028 г., когато глобалният добив и износен капацитет на природен газ се увеличи значително. Тогава цените на въглеродните квоти отново ще задушат въглищните ни ТЕЦ и те ще започнат да трупат големи загуби.
Всички вече ще са забравили как „Марица-изток“ спасява не само България, но и цяла Югоизточна Европа по време на настоящата криза. Ако междувременно не сме намерили и инвестирали в работещи решения като газификация на въглищата и/или системи за улавяне и съхранение или утилизация на въглерод, комплексът просто ще умре. С него ще си отиде и енергийната сигурност и независимост на България, но пък ще сме неразривно интегрирани в ЕС. Това е положението.
