Само демографията ли спира инвеститорите?
Не помня вече откога не се уморявам да пиша, че една от основните разлики между България и почти всички догонващи страни от Източна Европа е ниското ниво на инвестиции у нас. Съвсем скоро България постига анти-рекорд – през 2022 г. бруто капиталообразуването е на ниво от 15,4% от БВП – невиждано ниска стойност от 1998 година насам.
Нещо повече, от началото на 21-ви век, повече от две десетилетия, икономика с толкова слаби инвестиции в Централна и Източна Европа няма, а в целия ЕС само Португалия и Гърция – практически фалирали държави – достигат толкова ниско равнище в няколко години. Виждаме и драматичната разлика с „отличниците“ по сближаване със средното ниво на доходи в ЕС – за периода 2010-2022 г. в Литва образуването на основен капитал отчита средногодишен реален ръст от 6,4%, а в Румъния – 3,9%, а в България имаме спад от 0,1%.
Практически инвестициите в България стагнират, в бързорастящите ни уж конкуренти нарастват със солидни темпове, включително в годините на пандемията.
Прочетох няколко възможни обяснения на политици и икономисти. Ако оставим настрана дежурното посочване на корупцията или някакви конспиративни теории, силно изпъкна един общ аргумент – „няма хора“. Накратко, няма как и защо да се разширява бизнеса или пък да се стартира нов, защото хем няма кой да работи, хем няма и потребител.
Няма работна сила на разположение на потенциалния инвеститор, и едновременно с това – няма вътрешен пазар, който да поеме допълнително предлагане на стоки и услуги. И докато за второто има по-ясен отговор – насочване към експортни отрасли – то за намирането на работна ръка като че ли проблемът изглежда нерешим.
Дали обаче това е уникална за България тенденция? Ако разгледаме динамиката на населението между двете преброявания 2011 и 2021 г. Европа, то във всички страни в Централна и Източна Европа без Чехия, Словакия и Словения се наблюдава спад. Вярно е, че в България е най-висок – 11% – но също висок е спадът в Хърватия (10%), Латвия (9%), Литва (8%), Румъния (5%). За икономиката, по очевидни причини, е по-важно какво се случва с населението в трудоспособна възраст.
И тук застаряването като естествен дългосрочен процес, съчетан с усилената миграция на млади хора в отвореното пространство на ЕС засяга изключително силно Централна и Източна Европа. България отново е „рекордьор“, но отново не е единствена – всички страни в региона губят работна сила без изключение! При нас населението на възраст между 15 и 64 години спада с 19% за десетилетие, но в Хърватия намалява с 15%, в Латвия с 14%, в Румъния, Полша и Литва – с 10%, в Чехия – с 8%, и така нататък.
От това следват две неща. Първо, други страни – в повечето случаи преки конкуренти за привличане на големи глобални инвеститори – също имат демографски проблем. Явно обаче те успяват да намерят решение и за да се откриват фабрики за чипове, батерии и автомобили или развойни центрове на световни технологични гиганти. Така че намаляващата работна сила не може да бъде лесно бланкетно извинение за провал сред всички други фактори и усилия за създаване на благоприятни условия за инвестиции.
Но по-важното е, че тежката демографска ситуация сега трябва да е силен мотиватор за промяна. На ниво политика, очевидно е, че трябва да се подобри качеството – като има по-малко хора, нека бъдат по-добре образовани и с повече умения, търсени в съвременния отворен пазар. Отделно, изглеждат безнадеждни опитите да се насърчават интензивни на труд стопански дейности – постепенно трябва те да бъдат замествани от разчитащи на повече капитал компании с висока производителност на единица вложен труд.
Има и нещо, което зависи от самите инвеститори – те предопределят привлекателността на България, сега и в перспектива, с условията на труд, сигурност, възнаграждения и потенциал за израстване. Казано иначе, миграцията е двупосочен процес и поне част от българите, работещи сега в други страни, могат да бъдат наети отново – но това ще стане само с по-високи заплати и предвидимост за развитие и себереализация.
