Български роман превзема Amazon

Иван Комита, българският Лий Чайлд, ни потапя в мистичния свят на богатството с книгата си „Хранилка“, за да ни отправи на едно незабравимо пътешествие, наречено втори живот

Романът „Хранилка“ на Иван Комита се изкачи до 76-та позиция в класацията ТОП 100 на „Free in Kindle Store“ в Amazon, като същевременно бе на първа позиция в общо три категории – „Организирана престъпност“, „Конспиративни трилъри“, „Съвременна градска фикция“.

Писателят Иван Комита, който често е описван като българския Лий Чайлд, е пиар, журналист и бивш главен букер на една от най-големите модни агенции от близкото минало – „Ексграунд“. Висшето си образование завършва в Техническия университет София. Той е правнук на българския революционер Иван Хасъмски. След критичен момент в живота си авторът претърпява пълна личностна трансформация и започва да практикува йога и японското бойно изкуство шотокан карате-до. Така идва и вдъхновението за първия му роман „Хранилка“. Заглавието на английската версия е Goldfeeder.

Романът разказва необикновената история за пет години от живота на един милионерски наследник – достоверна картина за средите на богатите и известните, света на модата и престъпността. Богатството му е причина да стане жертва на похитители, а след това и жертва на любовта, когато научава шокиращата тайна за жената, която обича.

Така подклажданият от по-рано бунт срещу доминантната фигура на бащата и семейния бизнес ескалира и героят, окуражен от появата на еднаквите числа, поема по нов път в живота си в търсене на независимост и щастие. За свои спътници той избира италианската мафия и славата, като ги превръща в инструменти за постигане на целите си. По този път показността и сексът се превръщат в негови приоритети, а дрогата и алкохолът – в негови отдушници и лекове за незарасналите му рани.

„Хранилка“ може да бъде поръчана с 10% отстъпка и автограф от сайта на Книгомания. За читателите на Forbes Иван Комита предоставя един от любимите му откъси. Приятно четене!

МРЪСНИ ПАРИ ЗА ЧЕРНИ ДНИ

Затворих леко вратата. Можех, но не пожелах да я тръшна, както беше редно за случай като този. Не исках да му показвам, че съм огорчен и от него. То си беше ясно. За разлика от другите, адвокатът поне се бе постарал за моята свобода. Опитвах да го разбера. Може би всеки на негово място би постъпил така, дори и аз. Както казваше покойният ми баща: „Когато корабът потъва, всички се спасяват поотделно“. Не можех да го упреквам, че опитва да се спаси и не потъва с нас. Всъщност корабът не потъваше, а само сменяше екипажа си. Старият екипаж бе този, който потъваше. Панталеев просто бе един от малкото моряци на длъжност, близка до капитанската, който нямаше да напусне борда и да се нагълта с вода.

Насочих се към изхода. В същия момент чух, че Владо слиза. След малко потракването на лачените му обувки с ток вече издаваше, че подтичва зад мен.

– Чакай, Жорко – хвана ме за ръката. – Едни хора искат да те видят. Ще мине много бързо.

„Ще мине много бързо“ звучеше като това, което медицинска сестра казва на дете, докато приготвя дълга игла. Погледнах го стъписан и веднага опитах да освободя ръката си. Той обаче ме стискаше здраво. Също както медицинската сестра стиска ръката на детето.

– Панталеев, това ми звучи като склоняване към проституция. Какви са тези хора и какво искат от мен?

Вместо отговор, той свали кожената чанта от рамото си, извади портфейла и телефона отвътре и като провери за последно, ми я подаде.

– Подарявам ти я! Сложи си нещата вътре, за да не ги носиш в ръце.

Стоях пред него и го гледах с недоверие. Опитвах да разбера, какво целеше. В същия момент му звънна телефонът. Погледите и на двама ни се приковаха в дисплея. Знаех, че е неприлично да се зяпа в чужд телефон, но то стана непринудено, без да го искам. Номерът беше непознат – +359 866 888 444. Загледах се в него. Осмиците и четворките в тази комбинация ми се стори, че съм ги виждал някъде. Но къде? Реакцията на Панталеев издаде, че и той ги бе виждал, но с малката разлика, че очевидно познаваше техния собственик. Подразнен, че гледам, адвокатът натисна грубо бутона с червената слушалка.

– Айде де! – рече той. – Какво се чудиш толкова?

Аз се пресегнах и хванах чантата, но я държах в неутралното пространство между нас, защото все още се колебаех. Не бях сигурен каква е уловката. Тогава той я пусна и така чантата остана в ръката ми. След това започна да си рови в портфейла.

– Вземи и тези пари! – набута ми в ръцете няколко петдесетачки.

Имах чувството, че ако се подвоумя още малко, ще ми подари и други неща. Сякаш се опитваше да ме подкупи. Не знам за какво, но му личеше, че е гузен. Чанта и 200 лева бяха твърде малък подкуп, но той така или иначе щеше да постигне целта си, каквато и да беше тя. Затова ми се стори добра идея да взема нещата, от които имах нужда в момента – казала прохождащата манекенка и взела парите, уж за такси, които били всъщност първият ѝ хонорар за платена любов. При когото и да ме водеше Владо Панталеев, нямаше от какво да се притеснявам. За непросветените бях беден и не знаех нищо, което и другите не знаеха. А човек с празни джобове, който не знае нищо, не представлява интерес за никого.

Кимнах му, че съм съгласен, и доближих чантата към себе си. След това пъхнах в нея всичко, което носех, и пак го запитах:

– Не ми отговори. Кои са тези хора?

– Ще видиш…

„За твое добро е“ – причу ми се глас, докато вървяхме.

– Какво ще рече, че е за мое добро? – попитах го несигурно.

– Жоро! – погледна ме учудено. – Не съм казвал нищо такова.

Когато излязохме от зоната на паркинга, адвокатът с прякор Хиената се огледа хищнически във всички посоки и след това предпазливо тръгна към изхода при портала. Аз го последвах. Там, близо до металната плъзгаща се врата, с работещ двигател стоеше неподвижна стара седмица на „БМВ“. Колата беше с тъмни стъкла и дълга антена на багажника. Регистрационният ѝ номер бе от първите софийски – „С 1253 KH“. Отвсякъде личеше, че е правителствена. Не се забелязваше никакво движение нито вътре, нито около автомобила. Хората в него явно чакаха някого. По всяка вероятност мен.

Бързо ми стана ясно, че това е клопка. Затова се огледах в търсене на път за бягство. Въпреки че Панталеев ме бе хванал здраво за ръката, можех да се отскубна. Но къде щях да отида. Цялата територия на следствения арест бе опасана с висока ограда с остри метални шишове, около които намотана се виждаше и бодлива тел. Бях на свобода, но все още само по документи. Колкото повече приближавахме мистериозната кола, толкова повече чувството на паника в мен растеше. Забавих крачка, за да си дам още малко време, но той усети това и каза:

– Не се бой, нищо няма да ти сторят. Това са държавни хора. Само ще си поговорите.

По-добре да не беше казвал нищо. Вече всичко ми стана ясно. Той ме набутваше в ръцете на „държавните хора“ на Чернев. Но какво искаха от мен, когато нямах нищо. Или може би знаеха, че все пак имам още нещо останало. Сега това, което имах останало, бяха няколкото последни метра, в които да реша какво да правя. Единственото място за бързо и безболезнено бягство бе изходът при портала. Но там на пътя ми щеше да се изпречи врата и цял куп пазачи с оръжия. А те не обичат притичващи арестанти, които много бързат и нямат време да си покажат документите. Най-много да получа куршум в главата още докато тичам. Или в гърба, от държавните хора. Нямаше смисъл да правя рисковани ходове. Трябваше да се примиря, че съм в капан.

Когато се приближихме, задната врата на бавареца откъм нас се отвори и оттам слезе костюмиран мъж с черни очила. Той заобиколи колата и отвори другата задна врата, зад шофьора. След това погледна подканващо към нас.

– Ела! – каза ми адвокатът с хладния тон на палач, привикващ осъдения на смърт.

Когато ме заведе до отворената врата, се спря до автомобила и ме побутна.

– Ти влез. Аз ще те чакам отвън.

Погледнах недоверчиво мъжа с очилата. В отговор, той ми кимна към вътрешността на купето. Беше ясно какво трябва да сторя, затова смирено влязох. Отвън вратата се затвори със звук, приличащ на зареждане на капан. На предните седалки в правителствения автомобил имаше още двама мъже. Те не казаха нищо, нито се обърнаха. Виждах само чифт очи в огледалото за задно виждане. Шофьорът ме държеше под око. Непознатите явно знаеха, че нямам оръжие, както и специални бойни умения, затова не изглеждаше да се притесняват, че им стоя в гръб. След малко онзи отвън влезе и седна на мястото до мен, като си свали очилата. После си разтвори сакото и с дясната ръка извади пистолет. Положи същата ръка върху десния си крак – жест, не по-малко заплашителен от насочено оръжие. Мъжът повече не помръдна. Но пък за сметка на това ме гледаше втренчено, право в очите, така сякаш само чакаше да направя грешното движение, за да ме гръмне. Междувременно се чу и звук от заключване на вратите. Той наподоби щракването на капана.

Тогава мъжът от седалката до шофьора се обърна и ме изгледа по същия начин – хладно. Те със сигурност бяха ченгета, но от онези по-специалните. Да гледат смразяващо, явно бе първото нещо, на което ги учеха. Непознатите мълчаха. Чуваше се само шумът от двигателя и моето учестено дишане. Тишината в купето ставаше нетърпима. Накрая човекът от предната седалка проговори.

– Добър ден! – със спокоен глас каза той, като издаде, че бе най-старшият. – Старецът не те ли е научил да поздравяваш, когато влизаш при непознати?

Липсата на отговор от моя страна създаде нов напрегнат момент на мълчание. Погледнах навън за адвоката, сякаш търсех помощ. Но не знам защо, тъй като бе ясно, че той е предател. Направих го несъзнателно. Хиената не се виждаше никъде.

– Не го търси! – каза ченгето. – Няма да ти помогне. Не забравяй, че той те доведе при нас.

– Какво искате? – попитах, докато правех всичко възможно да изглеждам спокоен.

– Чух, че си вилнял в килията – кимна той към бинтованите ми ръце.

Аз ги пуснах отстрани, за да не ги гледа, и пак попитах:

– Какво искате от мен?

Вместо отговор мъжът отсреща ми се усмихна коварно и ми подаде отворен лаптоп. Не го взех, а само го огледах начумерено. Тогава, като видя, че не съм от най-изпълнителните, въоръженият до мен се пресегна със свободната си ръка, взе компютъра и грубо ми го стовари в скута.

– Офшорната сметка на Бахамите! – рече непоколебимо главният…