Николай Грозни: Монахът, който не си купи ферари

Историята на Николай Грозни, с тибетско име Лодро Чосанг, в която ще стане дума за пиано, джаз, източна философия, отключени думи, разкази и романи. И за непрекъснатото преосмисляне на това кои сме и кои искаме да бъдем, и какво то ни дава

Николай Гроздински, известен с литературния псевдоним Грозни, нито някога е продавал своето ферари, нито е имал такова. И това съвсем не e единствената разлика с корпоративния адвокат Джулиан Мантъл, героя от легендарната духовна притча на Робин Шарма „Монахът, който продаде своето ферари“. Но двамата и много си приличат – в някакъв специален момент от живота си тръгват на пътуване към древните традиции на Изтока. И това изцяло обръща живота им.

И докато Джулиан Мантъл е все пак литературен герой, за който Робин Шарма никога не е казвал дали има прототип, то Николай Гроздински си е съвсем реален човек, с когото се срещам през Zoom. Той е в къщата си в Созопол, точно завършил последния си голям проект – „Черноморски упанишад“ – книга с разкази и негови фотографии за Черно море. Последните три години почти изцяло се посвещава на нея, на фотоапарата, на правенето на вино, на отглеждането на билки и плодови дръвчета.

Животът на 50-годишния Николай Гроздински е една непрекъсната експедиция през различни светове – на изкуството, на езика, на духовността и на природата. Той е от тези хора, които странят от прожекторите, но светят силно със собствена светлина. Всестранно развит човек – пианист, композитор, джазмен, фотограф, будистки монах, философ, писател, отшелник…

„Край морето винаги съм се чувствал жив. Дълго мечтаех да напиша книга изцяло за морето. За мен то е начин да съзерцавам голямото, което може да погълне всичко.“ Въпреки че Николай Гроздински прекарва по-голямата част от живота си извън България – двете му дъщери са родени в САЩ и не знаят нашия език – той говори без никакъв акцент, с думи, показващи дълбоки познания и култура.

Като дете Николай Гроздински не е предполагал, че ще бъде будистки монах, че времето, прекарано в Тибет, ще отключи думите в него и ще стане писател. Момчето от София мечтаело да е джаз музикант, да превзема световни сцени и сериозно се е подготвяло за това. От съвсем малък свири на пиано, а дългите часове насаме с клавишите го научават да се концентрира и да работи продължително и упорито. „Младото поколение, децата ми също, трудно се концентрират. Не могат да се занимават дълго с едно и също нещо.“

Като малък често участва в български и международни конкурси. В Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София, което завършва, започва да композира, а учителите му предричат бляскаво бъдеще. Окрилен от ласкавите оценки и с голям вътрешен заряд, в началото на 90-те години на миналия век решава да стане джаз музикант. Разпраща собствени произведения до елитни западни училища. Приет е с пълна стипендия в един от най-авторитетните университети – музикалния колеж „Бъркли“. „Това беше като сън. Всеки младеж в края на миналия век мечтаеше да учи в САЩ.“

Тръгва през 1991 г. Времето в „Бъркли“ е наситено – уроци, изяви с различни музиканти. Но дали е точно такова, каквото той иска да бъде? Започват съмненията – дали джазът не е като латински език – важен, звучен, но мъртъв. “Ние се учехме да свирим на него. Но със смъртта на Майлс Дейвис (в края на 1991 г., б.а.) джазът приключи”.

Най-тъжното беше, че и най-добрите преподаватели, които бяха гениални музиканти, през уикендите свиреха на сватби. И това беше тяхното разбиране за тавана, който можеха да постигнат.

Николай Гроздински започва да усеща, че се отдалечава от мечтата си за пробив и албуми с негова музика. Не иска в никакъв случай да се превърне в поредния гениален джазмен, който свири по сватби. Но сърце не му дава да зареже всичко – дългите години на упорито свирене, дарбата, която носи и която вече е забелязана и оценена. Започва да пише съвременна класичес­ка музика с атонални елементи.

Свири по концерти, става известен. На пръв поглед изглежда, че съмненията за мъртвия джаз са уталожени и музикантът Николай Гроздински се развива успешно. Но дали е така? Дълбоко в него те продължават. За да се справи с вътрешната криза, тръгва на дзен курсове, йога, започва да се интересува от японска и от индийска култура. „В един момент осъзнах, че това, което ме влече, е различно от музиката“, спомня си с усмивка той.

През 1995 г., месеци преди да вземе музикална диплома от престижния „Бъркли“, изоставя целия си музикален път, университета, САЩ и заминава за Индия да учи тибетски език. На въпрос защо така е променил целия си живот, отговаря със спокоен глас, като човек осъзнал дълбоко какво е направил: „Исках да пътувам, да видя света. Все пак бях прекарах детските и тийнейджърските години затворен с пианото. Да захвърля всичко и да тръгна да пътувам беше огромен вътрешен импулс. Прагматичната част бе да науча тибетския език, който е врата към страшно много знание“.

За разлика от Джулиан Мантъл, героя на Робин Шарма, Николай Гроздински не заминава за Индия от днес за утре. Запознава се с преподавател по тибетски в Харвард, който му дава знания за древния език. Но и напътствия къде да отиде. Насочен е към Дхарамсала, града, в който се намира седалището на Централната тибетска администрация и е дом на Далай Лама. Харвардският преподавател му дава писмо до монахинята Ани Дауа, дребна жена, но голям човек, която го приема като собствен син. Пристигайки в Тибет почти без пари, младежът се настанява сред местните селяни в малка кирпичена къща. Тя е с пукнатини и процепи, с влечуги и насекоми. Но въпреки това Николай сега казва: „С изключение на вятъра и змиите, беше едно от най-хубавите места, на които съм бил“.

За шест месеца започва да говори езика прилично и да чете. Изучава навиците и обичаите както на тибетците, така и на индийците. „Невероятна смесица, все едно бях в друго измерение. Запознах се с хората, които ми помогнаха да науча много“. Кандидатства в местния университет, където образованието е изцяло монашеско. Облича расо и приема тибетското име Лодро Чосанг.

„Да стана будистки монах беше част от инерцията да променя изцяло идентичността си. Бях натрупал голяма доза отвращение от консуматорството, с което се сблъсках в Щатите и което силно ме депресира. Моето решение да стана монах беше частично бягство от западната култура и реалност. След материализма осъзнах, че ми трябва нещо чисто, незамърсено от външни фактори, от политика и пари. В Индия за едно известно време имах чувството, че съм намерил общество, което търси някаква истина извън всичките рамки, създадени изкуствено“.

Усещате ли променения музикант? Посветеният в монашество българин започва бързо да навлиза в ежедневието на тибетските студенти. Денят започва с медитация рано сутрин, след което се преминава към дебат, който се провежда винаги на открито, независимо какво е времето – страшна жега, порой, сняг. „Двама души дебатират, единият седи, другият е изправен. Единият доказва теза, другият се защитава. Това нещо е като философско кунг-фу“, разказва Николай Гроздински. След това се преминава към различни курсове, наизустяване на будистки текстове, отново медитация, така до смрачаване. Описва състудентите си като много отворени хора.

Това са момчета и момичета, които не са имали детство. Техните родители са избрали пътя на монашеството и те няма да имат цялостно човешко съществуване, остават без семейство, без деца.

Няма да имат интимни взаимоотношения. Реално остават деца в преддверието преди големия живот.“

Въпреки расото и учението Николай Гроздински е леко дистанциран. Не се мести в общежитията на университета и остава в малката си кирпичена къща сред селяните, в които все повече започва да вижда истинските проявления на будизма. Съсредоточен е във философията. Моторизирането на текстове, наизустяването на дефиниции, на силогизми постепенно започват да му натежават. „Търсех нещо живо, нещо творческо. И открива пътя към писането и думите, които започват да идват направо отвътре. Те променят изцяло живота му. Разказва първо на себе си неща, които е видял, „за една необятна вселена, като изживяване, сетивност, наратив. Започнах да пиша мои собствени текстове, а не да наизустявам.“ Един от първите му читатели е сестра му. Тогава идва и псевдонимът Грозни: „На шега започнах да подписвам с него дългите и описателни писма, които ѝ изпращах от Индия“.

Открил новия вътрешен импулс, Николай Грозни започва да оставя все по-често в кирпичената къща, над белия лист. Първият разказ, който написва, е за просяк, който в продължение на 20 години не е мръднал от мястото си. „Спеше на едно легло с две бездомни кучета. Никой не го закачаше, а всички му носеха храна и цигари. Но не мърдаше от мястото си. Този стоицизъм който видях в Индия, беше шокиращ. Хората на улицата бяха като истинските светци на това място.“

Така се случва често с творческите хора със свободен дух – както и в „Бъркли“, Николай Грозни не завършва тибетския университет. „Трябваше само да издържа публична защита в дебат, но загубих интерес. Тяхната т.нар. геша степен, един вид ставаш професор филолог, можеш да преподаваш будизъм и да си наставник, не беше за мен. Осъзнах, че приключвам с Индия.“

След четири години Николай Грозни се завръща в България. Носи със себе си и първата си книга. Намира издател и през 2000 г. се появява „Жития на безделници и пропаднали мистици“, сборник с разкази за просяци, които е срещнал в Индия. „Аз се афиширах с тях, човек, който не може да стане част от никоя общност.“ През следващите две години не се занимава с нищо освен с писане и публикува още две книги за живота между САЩ и Индия.

Поканен е за гостуващ автор в The International Writing Program в САЩ, една от най-престижните програми за писатели. Там се запознава с бъдещата си съпруга. Отново се мести в Щатите и започва работа върху нова книга, започва да търси американски издател. „За българин, пишещ на английски, това беше доста предизвикателно“, разказва Николай Грозни. Кандидатства творческо писане в „Браун“, университетът е от Бръшляновата лига. Приемат осем студенти, Николай Грозни е един от тях. „Входният изпит оценяваше писателските способности на всеки.“ Съще­временно намира и издател за новата си книга. „Това беше кошмар – учене, писане на книга, две деца… спях по два-три часа на денонощие.“

Но както вече знаем, Николай Грозни от малък има дисциплината да работи здраво. Завършва „Браун“, предава ръкописа на новата си книга в срок. „Turtle feet“ (Крака на костенурка) излиза на американския пазар през 2008 г. и е приета добре, разказва за живота на монаха Николай Грозни. Продажбите вървят нагоре, а рецензиите са повече от положителни. Откъси публикуват големи медии в САЩ, а първият тираж на Penguin Publishing Group се изчерпва. Книгата се разпространява в цял свят и днес продължава да се продава успешно както онлайн, така и в книжарниците.

Три години по-късно издава и полубиографичния роман „Вундеркинд“, който разказва за тийнейджърските години на Грозни. Издава я Free Press, отзивите отново са силно положителни, а легендарната Пати Смит определя книгата като „дар за сетивата“. Грозни пише на английски, българските издателства превеждат ръкописите. „С годините припознах английския като творчески език.“

След успеха Николай Грозни все по-често е търсен за лектор в реномирани училища и кръжоци по писане. Става автор на авторитетни американски медии, сред които „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“, „Сиатъл Ревю“. Питам го дали добър писател може да се издържа само от книгите си, казва, че е трудно. „Дори при добре продавана книга в Щатите, парите не са достатъчни. 40% отиват за данъци, 15% за агент, останалото остава за писателя.

Отстрани може да звучи страхотно – продаваш книгата си за седем цифри, но като теглиш чертата – остават само трохи.

За да напишеш една книга, две-три, понякога пет години ти инвестираш собствени средства, като нямаш, взимаш назаем. Вложил си сериозни суми, за да имаш времето и спокойствието да твориш. Затова обикновено парите не стигат. Единици са тези, които могат да живеят охолно от писане.“

След девет издадени книги, преди три години Грозни се затваря край Созопол, за да завърши труда на мечтите си „Черноморски упанишад“. „Написах книга, която ми е на сърцето. Не ме интересува дали ще има успех с продажбите. Никога не съм свързвал писането с материалното.“

Историята на Николай Грозни показва, че човек може да постига сериозни резултати не само в една област, че истинската магия на живота е да следваш сърцето си. Така, отваряйки се към себе си и към света, разбираме кои сме и какъв потенциал имаме. А следващата спирка винаги може да е изненадваща и още по-вълнуваща. Както е при Николай Грозни, който дали на шега, или наистина, казва на финала на нашия разговор: „Мога да отида да живея в манастир в Шри Ланка“.

Може наистина, защо не?

Доказал го е.