Инфлационният критерий
С все по-очевидното насочване на България към формално присъединяване към еврозоната въпросите по изпълнение на критериите за членство за първи път стават действително релевантни. Изглежда, за момента единствен създаващ рискове пред изпълнението е инфлационният критерий.

Но именно по отношение на него добре известната размитост и неяснота на иначе ярко заявяваните като „твърди“ европейски правила е особено очевидна. Причината е в сблъсъка между неумолимостта на числата и уклончивостта на думите и мненията.
От една страна, традиционното описание на критерия в европейските общества твърди, че той е чисто числов. Взима се простата средна (закръглена до първия десетичен знак) от процентите средногодишна инфлация в трите страни – членки на ЕС, с най-ниска такава и към получената проста средна се добавя 1.5. Полученото число е референтната стойност на критерия – страните с по-ниска средногодишна инфлация от тази стойност изпълняват критерия, страните с по-висока – не.
Например в конвергентния доклад за 2012 г., с данни към март на същата година, трите страни от ЕС с най-ниска средногодишна инфлация са Швеция, Ирландия и Словения, средната между тях е 1.6, с добавянето на 1.5 референтната стойност на критерия е 3.1. Към същия месец кандидатстващата за членство в еврозоната Латвия има средногодишна инфлация 4.1%. Доколкото 4.1>3.1, Латвия не изпълнява критерия и членството й е отказано.
От друга страна обаче, убеждението, че в критерия са включват трите страни с най-ниска средногодишна инфлация, е неточно. Всъщност договорът за функциониране на ЕС (конкретно Член 140(1)) говори не за страни с най-ниска инфлация, а за „трите държави членки с най-добри показатели по отношение на ценовата стабилност“. Не става въпрос за ясно изразимата чрез математика „най-ниска инфлация“, а за подлежащото на тълкуване и изразяване на мнение наличие на „най-добри показатели“. За разлика от концепцията за „най-ниска инфлация“, фразата „най-добри показатели“ не подлежи на превръщане в числа без намеса на голяма доза субективност.
С други думи, при всяко определяне на референтната стойност на инфлационния критерий, което се извършва от ЕЦБ, се преминава през преценка кои са трите страни с „най-добри показатели“. Теорията е, че в страни с инфлация твърде много по-ниска от средната за еврозоната това е признак за проблеми или особени обстоятелства, а не за добро представяне. В цели 40% от конвергентните доклади през този век „най-ниска“ и „най-добра“ инфлация не съвпадат – в три случая една страна е изключена, в два случая – две, а в един, през 2016 г., и трите страни с най-ниска инфлация са изключени при изчисление на референтната стойност (тогава една от тях е България).
Особено показателно е, че от присъединилите се към еврозоната през този век 9 страни, в 4 случая ЕЦБ е преценила, че една или повече страни с ниска инфлация трябва да бъдат изключени при изчисление на референтната стойност на критерия. Още по-показателно е, че тези 4 случая обхващат последните 4 приети страни членки. От 2010 г. насам няма случай на приета нова страна – членка на еврозоната, при която инфлационният критерий да не е изключвал една или повече страни с най-ниска инфлация.
Ако стандартната практика на ЕЦБ от този век бъде приложена към данните към юни 2023 г., България продължава да е извън критерия, но с доста по-малко от чисто математическото „трите страни с най-ниска инфлация“.