Защо не сменям професията си
Автор
„Учих икономика четири години във Ванкувър, но после реших, че призванието ми е да помагам на хората… и станах лечител.“ Тези думи ме накараха да се замисля за съвместимостта между това да практикуваш икономическата професия и това да помагаш на хората. Но нека първо набързо ви кажа за човека, от когото чух горното.
Лечителят практикува от години „алтернативна терапия“ (като акупресура например, но не само) в малко градче на тихоокеанския бряг на Канада. Завършил солидния Университет на Британска Колумбия с диплома по икономика. След няколко години работа в сферата на недвижимите имоти решава, че това не е за него, и намира истинската си страст в китайската философия и практики за здравословен живот.
За което, разбира се, много му помага това, че произхожда от Тайван. Обясни ми, че е осъзнал колко критично важно за него е да помага на хората да живеят по-добре, и затова се е насочил към бизнес с лечебен чай и впоследствие с терапия. Съвсем категорично смяташе, че икономическото му образование не може да се тълкува като нещо, с което може да помага на хората. Затова беше взел решение за толкова грандиозна промяна в живота си.
Това е един от онези случаи, за които всеки вероятно е чел или слушал, на хора, които сменят радикално професиите си и се оказват супер щастливи с променения си живот. И разбира се, това заслужава адмирации, както и малко благородна завист. Но относно конкретния случай искам да изразя несъгласието си с твърдението, че икономиката не може да бъде професия, с която да сме полезни на другите.
Няма да е пресилено да кажа от името на всички колеги икономисти, че всъщност си вярваме, че помагаме на хората индиректно, като участваме в подобряването на политики, които са благоприятни за щастието на много хора. Но това е мета-ниво, за което лечителят не говореше – той иска да помага директно на хората, иска да вижда как се подобрява животът на конкретен човек, с който е имал пряк контакт.
Вярва, че хората живеят твърде грешно от гледна точка на здравето, а в същото време много очевидни решения за по-добър живот остават „тайна, която само китайците знаят“. За промяна се иска пряко общуване с всеки, образоване и разпространяване на знанието постепенно, бавно и предимно от уста на уста.
Възможно ли е икономистите да бъдем полезни директно на хората? Или нашата професия предполага да сме полезни само индиректно, макар и с много по-голям мащаб, но някак неразпознаваемо като полза, дори за по-суетните сред нас – без публично признание за тази голяма полезност?
На по-романтично ниво – винаги ли обществената промяна, за която мечтаем, е свързана със „системни“ промени, политически и регулаторни, или е възможно да вървим към по-умно общество, като подобряваме индивидуалните си решения? Защото, ако е възможно да вървим напред и да се развиваме като общество не само с пръчката и моркова на правителството, но и с малките подобрения в решенията на всеки от нас, значи има начин да постигнем и големите икономически цели, и едновременно да сме полезни директно на отделния човек.
Не съм убеден, че имам готови отговори на тези въпроси. Но дълбоко в себе си ми се иска да опитаме да подобряваме и директно човешкия живот. Иска ми се да заложим на допускането, макар и с риск да бъдем опровергани, че различните нива на обществено развитие са резултат от по-голямо или по-малко натрупване на индивидуални разумни решения в общуването с другите около нас.
Ако това се окаже вярно, ще се окаже също, че рецептите за по-добър свят са просто „скрити пред очите ни“. Този оптимистичен поглед към икономиката ще помогне и на колеги икономисти, които подобно на лечителя искат да помагат на хората, и може би ще ги задържи по-дълго в професията.
