Да приобщиш образованието
Създателката на частно училище „Милеа“ Милена Паунова доказва, че образованието за деца със специални потребности е мисия възможна в България, когато има приемане, подготвена среда и обучени специалисти

Номер 30 на красива табелка виси в средата на входната врата. Както ще разберем по-късно, номерата на къщите са много важни за децата с аутизъм. Под номер 30 тук се издига бяла къща с ангелчета по фасадата и подреден двор с беседки. Едва прекрачили прага, ни посреща плакат: „Избери си поздрав – прегръдка, ръкостискане или дай 5“. На вратата на стаята са закачени снимки на всички ученици, а вътре сред учебните материали отново виждаме снимките на децата – върху саксии, в които всяко от тях е засадило свое растение.
Макар да е средата на лятото, физкултурният салон е пълен – както с деца, така и със специфични сензорни уреди за терапия. Тази различна учебна реалност е създадена от Милена Паунова, собственик на начално частно училище „Милеа“ – единственото училище в България, което обучава деца със специални образователни потребности, следвайки държавните образователни изисквания.
Милена Паунова е магистър логопед и през 2011 г. създава център за езиково и говорно развитие „Милеа“, в който подкрепят деца в говорното им развитие, при хиперактивност, трудна концентрация или затруднения при тръгването на училище.
„Работейки с деца, на които след това им се сложи абревиатурата СОП (специални образователни потребности), ние постигахме значителен напредък и уверявахме родителите, че всичко ще е наред в училище – детето разбира, самообслужва се и може да се адаптира и социализира в учебното заведение“, казва Паунова, но действителността се оказва различна. Родителите алармират, че на децата се позволява да стоят само по два часа в клас, и то с придружител, което логопедът определя като пагубно както за напредъка, така и за адаптацията.
„Тогава си казах: Ами защо пък да не направим училище?“, спомня си Паунова. Целият ѝ екип обявява това за абсурдно начинание заради тежката бюрокрация, през която трябва да преминат, но е плътно до нея в този процес. Започва да подготвя документите и да ходи по общините. Отнема общо четири години, докато отворят врати – една година за ремонт и три години, докато оправят документите и получат къщата в столичния квартал „Красно село“ от общината.
След като районният кмет одобрява проекта за училище, той трябва да се гласува и на Столичен общински съвет, а оттам го отлагат и връщат няколко пъти в продължение на повече от година. След поредното отлагане Милена Паунова отива в общината, сяда на един стол и казва, че няма да мръдне, докато кметът на София не я приеме. Тези смели действия водят до бърз резултат и още на следващия общински съвет къщата е гласувана.
Заедно с другия собственик на училището Даниела Търнева инвестират лични средства и теглят кредит, за да могат да ремонтират и превърнат неглижираната общинска сграда в училище. В този период се включват приятели и родители на децата, които са подкрепяли в езиковия център, и всеки помага с каквото може. Така на 15 септември 2019 г. училище „Милеа“ отваря врати.
В изграждането на концепцията за училище има няколко ключови принципа, на които Паунова много държи. Първият е „Милеа“ да е общообразователно училище по държавните стандарти на МОН, с одобрените програми и изисквания, с които работят всички останали училища. Но разликата идва от екипа от специалисти – обучени учители, логопеди, психолози, ресурсен учител, Монтесори педагог, музикален терапевт и ерготерапевти, които превръщат училището в подходяща среда за деца със специални потребности. „Нашите деца също учат български, математика и роден край, но разликата е в подготвената среда и начина, по който се преподава“, казва тя.
Например по математика една цифра може да се рисува, да се изрязва, дървена формичка да обиколи целия клас, за децата, които нямат добра фина моторика – да я пишат на графичен таблет. По български език чрез методите на визуална подкрепа урокът може да бъде подготвен на един лист с картинки – така невербалните деца, когато чуят приказка и посочат на листа кой е главният герой, демонстрират разбиране на приказката. „Прави се диференцирано преподаване. Всеки един учител знае потребностите и възможностите на всяко едно дете в класа и спрямо неговите умения прави така урока, че всяко дете да може да участва“, казва Паунова и добавя, че в начален етап образованието може да е много гъвкаво и урокът да е игра не само за децата със специални потребности, а за всички ученици.
Второто задължително условие, което си поставя, е учениците да са на училище по цял ден и без придружител. Често срещана практика в училищата е децата с диагноза да са в клас само по няколко часа или през ден, и то винаги с придружител – най-често майката или бабата. От една страна, майката се отказва от собствената си професия и кариера, за да е придружител, но от друга – процесът на приобщаване приключва още щом детето влезе в класната стая с придружител.
В „Милеа“ учениците са на училище от 8 до 14 часа, а някои остават на занималня до 17 часа всеки ден от понеделник до петък. Още при постъпването на всяко дете се прави индивидуална оценка на потребности и нужди, на база на която се изготвя програма за работа със специалисти. Така всеки ден след края на учебните часове децата работят по тази индивидуална подкрепа. „Няма такова училище в България, в което дете със специални потребности да стои по 6 или 8 часа без придружител всеки ден“, казва Паунова и добавя, че децата и хората със специални потребности до края на живота си ще имат индивидуална подкрепа и работа с психолози, логопеди и ерготерапевти, но груповата работа и социализацията я дава единствено училището. През изминалата учебна година в училището се обучават 40 ученици, разделени в подготвителна група и класове от първи до четвърти.
„Родителят на дете с проблем от самото раждане мисли за първи клас. Аз съм родител на дете с четири диагнози, който вече е 21-годишен младеж, и съм много наясно през какво преминават родителите“, казва Милена Паунова. Личният ѝ опит се оказва голяма мотивация да задвижи училището и да даде спокойствие на родителите, че децата им се развиват и са приемани, каквито са.
Мотото на училището е „От всяка възможност – умение“, защото наблюдават децата и ги насърчават да се развиват именно там, където имат заложби. Паунова обяснява, че понякога академичните умения не се развиват в цялост или във времето, в което са заложени по програма, но пък децата стават например отлични художници или музиканти. Казвайки това, изважда купчина грамоти и награди, които учениците са спечелили от национални конкурси по рисуване. „Ние приемаме детето такова, каквото е, и работим с неговите възможности“, казва основателката на училището.

В България от 2017 г. е в сила Наредба за приобщаващо образование, в която е застъпена процедурата за обучение на деца със специални образователни потребности. Наредбата е задължителна за всички учебни заведения. Според Милена Паунова, която повече от 20 години работи с деца със специални потребности, „приобщаващото образование в момента е пълна имитация, няма го, не съществува“. За нея всички закони, наредби и програми са много добре разписани, но се четат от директорите по различен начин, защото няма приемане и разбиране за нуждите на децата със специални потребности.
Колкото и наредби да се напишат, колкото и закони да се прокарат, трябва обществото, директорите, учителите, хората да приемем най-накрая, че тези хора са тук, сред нас, даже тези хора в момента са нещото, което ни прави нас хора“, казва Паунова. Тя добавя, че училищната реалност в момента не е подходяща за деца със специални образователни потребности. „Когато говорим за приобщаване, казваме, че децата трябва да се приобщят към образованието. Не – образованието трябва да се приобщи към тези деца. То може!“
Заедно с екипа на училището се опитват да опишат модела, който следват в „Милеа“ – подготвена среда, визуална подкрепа, сензорно базиран подход, които да са приложими във всяко училище. Не искат да има 100 училища като „Милеа“, а да покажат добър пример, който може да се приложи на места, в които се обучават деца със специални потребности.
Всички училища, независимо дали са частни или държавни, в които има деца на допълнителна подкрепа, получават субсидия от държавата. Тази финансова помощ допълва основния приход на училището, който е от месечните такси на децата.
Едно от най-големите предизвикателства, с които се сблъсква екипът, е малката материална база и все по-големият брой желаещи да учат при тях. В момента според статистиката над 30 хил. деца в България имат специални образователни потребности, а около 5 хил. от тях са в София. Според експертите броят им непрекъснато се увеличава заради стреса и технологиите в ежедневието.
Друго предизвикателство е какво се случва с учениците на „Милеа“, след като завършат четвърти клас. В началото на лятото са изпратили първия си випуск четвъртокласници, които обаче не са приети с отворени обятия от останалите училища. Често само при посочването на диагноза към името на ученика той минава на индивидуална програма с посещение на 2 часа дневно, без да му се прави предварителна оценка за възможности и умения.
Собственичката на училището казва, че лично се е срещнала с трима директори, които не са приели нейни ученици или са ги сложили на индивидуални програми, но доводите най-често са за запълнени бройки на деца със специални потребности в клас. Така че през следващите месеци ще проследява какво ще е развитието и на тези ученици.
За нея децата с аутизъм могат да станат едни от най-добрите ученици – единственото, което им трябва, е карта за тяхната глава. Например, когато детето влезе в училище, се слага червена лента на пода от централния вход до класа на Боби. На вратата на неговата стая се слага снимка на Боби, на класа му и на учителката. На чина му пише с големи букви неговото име, за да знае къде да седне. Това е необходимо само за една седмица, докато Боби се ориентира в средата. „Дори ние, когато отидем в банка, пише гише 1, гише 2 и т.н. Структурираната среда е полезна за всички“, казва Паунова.
Разказва пример с нейния син Виктор, който също е в аутистичния спектър. Наскоро ходили на гости при приятели в Берлин. Виктор три дни обикалял из улиците, без да се загуби, и обяснявал колко много му харесва, защото всички къщи са подредени и няма къща без номер отпред. „Ние имаме задачата да се превърнем в преводачи на тези деца. Ако можем да разберем какво ни казват и как им е добре да живеят, нека го споделяме в обществото. Кое му е лошото да си подредиш улицата и да си сложиш номера, така че детето със специални потребности да не се изгуби“, казва Паунова.