Доверието – валутата на бъдещето

От Биляна Савова

„Докато гледах чайките, си помислих: Това е пътят, който трябва да поеме; намерете абсолютния ритъм и го следвайте с абсолютно доверие”, Никос Казандзакис

По дефиниция доверието изначално е в пътя на всеки един човек. Ние се раждаме с изключително високи нива на доверие към този свят – към родителите си, към обществото, към държавата, към света. Но сме позволили с течение на годините да го губим. И го губим до такава степен, че дори спираме да вярваме и на себе си. А спрем ли да вярваме на себе си, това респективно води до липса на увереност, нежелание за поемане на отговорност, почти никаква вяра, че от човека зависи нещо и си заслужава да даде най-доброто от себе си.

Вследствие на това, влизайки в каквато и да е общност – семейство, екип, компания, се започва въртене в омагьосания кръг на съмненията, недоволството, неинициативността, безотговорността и липсата на каквато и да е креативност. Живеем в правила, които създават изкуствена хармония в човешките ни отношения.

Постепенно липсата на доверие премахва от концепцията на живота на човека най-важното – смисълът.

Ако приемем, че доверието е валутата на бъдещето, то как се движи цената му днес и можем ли да си позволим отсъствието му?

Истината е, че в човешките отношения доверието е изключено. Девалвирало е и не е “валута”, която днес се цени. Страхуваме се да бъдем уязвими и не включваме доверието си. Нямаме доверие и на работодателите ни. Съответно и работодателите ни също нямат доверие в нас.

Без доверие спираме да вярваме в доброто и започваме да живеем с усещането, че все някой иска да ни излъже; че всички са корумпирани; че всеки гледа да се облагодетелства, без да го е грижа за другите; че политиците са безнадеждни; че шефовете са арогантни и мислят само за себе си и т.н.

Липсата на доверие води и до липса на принадлежност, загуба на лоялност. Много често се повтаря, че не е редно да създаваш близки отношения с хората, които работят в компанията. Но как ще очакваш тези хора да дават най-доброто от себе си, ако не искаш да ги чуеш, ако не ги разбираш и не искаш да разбереш какво преживяват в момента?

Доверието в хората е онази невидима енергия, която наистина може да отключи вътрешния ни потенциал. А за да живеем в смисъла си, за да разгърнем талантите си и да даваме най-добро от себе си, и за да сме ефективни и отговорни хора, трябва да вярваме – в природните си ценности, в себе си и в това, което можем. Да вярваме в другите и в света.

За лидерите, ръководителите на компании, специалистите е не просто задължително, а даже спешно да започнат да подхождат човешки към хората, с които работят или работят за тях. Те са хора, а не машини. Дори и машината има нужда от внимание и грижи, за да можем да ѝ се доверим, че ще свърши някаква работа. Ако само я използваме без да ѝ даваме нужното, за да е ефективна работата ѝ, рано или късно ще се счупи и край.

Дори термина “човешки ресурси” залага ограничение. Ако направим аналогия с ресурсите, които добиваме от земята, ще видим, че ако разглеждаме ресурсите просто като източник на нещо, което задоволява човешките ни потребности, то те в един момент свършват. Разглеждайки човека само като ресурс, то той ще ни даде толкова, колкото реши, че заслужаваме и никога няма да отвори пълния си потенциал. Ще дава спрямо очаквания, изисквания, правила, трудова характеристика и възнаграждение.

Хората имаме стойност, която е пряко свързана с човешкото ни достойнство, а не сме просто средство за постигане на някакви бизнес цели. Затова ако разглеждаме хората като ресурс или актив, както е прието да се казва в компаниите, те се превръщат в предмет, в някаква стока, в кутийка в таблица, което абсолютно отваря възможността да се злоупотребява с тях. И това хората го чувстват!

„Човешкият ресурс“ е потенциалът, който носи всеки един човек в себе си. Ако не съществува доверие в този потенциал – вътрешен (личен) и външен (от страна на компанията), то той няма как да се разгърне. В тази връзка е много по-добре да говорим вместо за “развитие на човешките ресурси” – за “развитие на човешкия потенциал”. И наистина да се включи доверието към креативността на тези социални същества, наречени хора. Казвам да се включи, защото не е правилно да кажем да го градим. Какво означава да градим доверие – та ние го имаме. Раждаме се с него, растем с него, изучаваме света с него и след това просто го изключваме. Време е да направим нужното, за да поощрим хората да го включат.

Как аз излязох от този капан и започнах да виждам околните и света по друг начин?

20 години бях арт директор на най-голямото списание в България – списание ЕВА. Аз съм един от създателите. Сега като се замисля получавах доверие, но може би не толкова, колкото ми се е искало. И със сигурност не давах доверие. Защо? Защото тогава бях това, което сега не съм. Бях контрольор и перфекционист до болка.

Огромното ми чувство за отговорност, съчетано с тези две пагубни качества, не ми даваше свободата да се доверявам на хората, с които работех. Смятах, че ако не съм до главите им, ако не им казвам кое как да направят, крайният резултат ще е провал.

Водила съм големи екипи от хора и на всеки един от тях давах много точни инструкции какво да правят. И те го правеха, но нищо повече от това, което получаваха като задание. Това ме изтощаваше, но не разбирах къде бъркам. Каква е причината.

И така един ден ми попадна една книга с интервюта на Вим Вендерс. В нея прочетох един абзац,  в който той разказва, че филмите му са това, което са, защото са изградени върху голямо доверие – доверие към него и огромно доверие към екипа, с който работи. Така, казва той, хората разгръщат потенциала си и дават най-доброто, на което са способни…

Прочетох го няколко пъти и буквално включих доверието си. Още на следващия проект промених парадигмата – разказах вдъхновено какъв е крайният резултат и казах на всички от екипа, че чакам техните предложения за  това, как да достигнем до този резултат по най-добрия начин. Резултатът беше зашеметяващ! Тогава избрах да запазя доверието ми включено. Това се отрази не само на работата ми, но и на останалата част от живота ми.

Сега една дейностите ми е свързана с фондация МС – Мога Сам, която е вече на 10 години. Там доверието е на първо място. И в работата ми с хората, които ме търсят за помощ и с доброволците благодарение, на които тази организация продължава да работи. Да работиш като доброволец и с доброволци е голям урок по доверие.

Болезненото контролиране прилича много на огромно изтощение от опитите да обхванеш, опитомиш и завладееш реката на живота, а животът с доверие е просто да влезеш в реката и да оставиш тя да ти донесе всичко, което плува в нея.

Как разбираме, че е дошло време да поискаме помощ и какво става след това?

Има една пагубна за човека догма, че личен и професионален живот са две различни неща. Човекът е едно цяло и не може да се дели на част работещ човек, част семеен или каквото е там в личния си живот, и част нещо друго. Всичко е заедно. Ако човекът е натиснат от проблеми, ако не вярва в стойността си, ако не може да спи и да се храни качествено, ако е болен, ако се чувства пренебрегнат и никой не иска да го чуе, и никой не му се доверява – какво тогава очакваме от него? Да е здрав, смислен, креативен, отговорен, уверен?!? Няма как!

На всички ни е втълпено, че ако имаме нужда от подкрепа, за който и да е аспект от живота си, е по-добре да премълчим, защото помолим ли за помощ ще изглеждаме слаби, уязвими и неперспективни хора и ако някой разбере за това, което ни се случва по-скоро ще „изпаднем от борда“, отколкото да получим подадена ръка. И така хората си мълчат и изобщо не си и помислят, че могат да се доверят. А това ги разболява.

Липсата на доверие води до напрежение и стрес. И от там, на само една-две крачки са болестите. Защото ако човек е напрегнат това води до страдания – и на възприятията му, и на вниманието му, и на креативното му изразяване.

Ако сме тласкани от навици, страхове, безпокойство, социални обичаи, графици на други хора и идеи на други хора за това какво е добро за нас… Ако живеем в усещането, че не сме си на мястото, че не можем да извадим потенциала си и да го разгърнем, ако сме в непрекъснати очаквания, осъждания, болка, умора, неудовлетвореност… Това значи само едно – време е.

Задаваме си правилните въпроси и търсим отговорите. Изправяме се пред истината за себе си и правим промени.

Според последни проучвания над 37% от заетите в Европа са подложени на повишен стрес на работното място, а около 20% имат констатирани проблеми с психичното здраве и други симптоми, дължащи се на възникване и развитие на бърнаут. Едва 13% от заетите се чувстват ангажирани и намират смисъл в работата си, и поемат отговорност за своето представяне. 72% полагат минимални усилия и не се чувстват свързани с работата си, загубили доверието в работодателя си. Това са и хората с най-голям риск от бърнаут. 39% изпитват стрес на работното място, а 14 % – гняв.

В България около 60% от причините за текучество на персонал и 30% от трудовите злополуки и травматизъм в България се дължат на високи нива на стрес и професионално изчерпване (бърнаут). Бърнаут е устойчиво състояние на ума и психиката, което се изразява най-вече в прекъсване на емоционалната и ценностна връзка между човека и неговата работа. Състоянието е описано от Световната здравна организация като синдром „дължащ се на стрес в работата, който не може да бъде преработен успешно“. За разлика от стреса, чиито последици могат да бъдат лекувани, то последиците от „прегарянето“ се развиват продължително във времето и оказват влияние върху цялостната личност и нейния живот.  И ако стресът скъсява продължителността на живота, то бърнаутът унищожава желанието за живот.

В резултат на опита ми и нуждата на хората, които участват в програмите за личностна трансформация, които правя, създадох корпоративната програма План 42, насочена към осъзнаването и преодоляването на професионалния стрес и превенцията на бърнаута. Цифрата „42“, вероятно се досещате, идва от гениалната книга на Дъглас Адамс – „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и както се казва в нея – „42 е смисъла“, а намерим ли смисъла ще решим всичките си проблеми.

План 42 се реализира в рамките на 6 седмици или 42 дни. Включва 6 модула със сесии на живо и онлайн. Освен груповите лекционни срещи и практическите упражнения, в програмата са предвидени и индивидуални срещи с участниците в нея с цел определяне на индивидуалните стресогенни фактори и анализ на личностовите специфики и реакции при стрес чрез психометрика. Стресът, който ни заобикаля, е еднакъв по своя генезис за всички нас, но не всеки го преживява и вижда по един и същи начин. За един човек закъсняването за работа може да доведе до огромен стрес, за друг – това да не е повод за такъв. Стресът е субективното възприемане на обективните обстоятелства и затова е важно как ние самите го преживяваме, но още по-важно е как се подготвяме за него, така че да не допускаме той да ни влияе. Тази програма реализаме заедно с Милена Хаджииванова, психолог, executive coach, сертифициран професионален треньор и човек с огромен опит в корпоративната сфера.

В свят, в който все повече губим човешката си същност и връзката помежду ни, е важно да потърсим начин за промяната отвътре навън. Само така можем да израстваме истински. Заедно. Ако нямаме доверие един на друг, ако липсва толерантност към грешката или провала на някого, с когото работим; ако вместо да се доверим постоянно контролираме, преследваме, съдим и търсим отговорност; няма как и да растем заедно!

Нека си протегнем ръка и да направим най-важното – да се погрижим за себе си и за другите сега, за да сме спокойни за това, което ни очаква утре.

Нека най-сетне направим нещо, което да спаси и нас, и света ни, за да не стане това, за което пише Дъглас Адамс още в първите редове на книгата:

„Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. […]

И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително. […]

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.”