Трезво за казуса с българските въглища
Началото на месец октомври мина под знака на протестите на миньорите, заети с добива на лигнитни въглища у нас. Поводът беше изпращането на т. нар. Планове за справедлив преход от страна на правителството в Брюксел, които на теория трябва да осигурят препитание и инвестиции за енергиен преход в регионите на Стара Загора, Перник и Кюстендил. Окончателното спиране на мините и лигнитните ТЕЦ в тях бе заложено за периода 2035–2038 г., но затихването на дейността им реално започва веднага, като след 2030 г. се предполага да работят не повече от 20–25% от наличните мощности.
Миньорите и енергетиците най-сетне усетиха опирането на ножа в кокала и се събудиха. Почти две седмици бе затворена най-важната пътна артерия в страната – магистрала „Тракия“ – както и някои други пътища. Протести имаше и в много градове. Водиха се преговори, придружени с буря в медиите и високо социално напрежение. Накрая се направиха козметични промени в текстовете и протестите бяха отменени. Ангажиментите на държавата постепенно да закрие въглищната ни енергетика обаче останаха.
Факт е, че България разполага с едни от най-гадните лигнити в света – неслучайно в английския език за тях не се използва думата coal (въглища). Калорийното им съдържание е изключително ниско, а са пълни с вода, сяра и всякакви други минерални съставки, които само пречат на процеса на изгаряне и гарантират техническа невъзможност за пълно пречистване на димните газове.
Добивът им практически унищожава плодородни земи в Горнотракийската низина, поглъща и цели села. Изгарянето им води до много високи въглеродни емисии на единица произведена енергия – почти два пъти повече от черните въглища и четири пъти повече от газа.
Всичко това, най-вече последното, превръща закриването на нашата въглищна енергетика в основна цел на „зелена“ Европа. От подписването на Протокола от Киото, през създаването на Европейската схема за търговия с емисии на парникови газове, Парижкото споразумение, Зелената сделка, Планът за възстановяване и устойчивост – българските държавници систематично се съгласяват с всяка стъпка, която води до тази цел в продължение на повече от две десетилетия.
След което се явяват в Стара Загора и обясняват на миньорите и енергетиците, че тия хартийки всъщност няма да имат последствия, защото тяхната работа е критично важна, за да има ток, и никой не може да ги затвори. И така поне веднъж годишно – до днес.
Да, ама не! Европейските цели и закони имат сила, а Схемата за търговия с емисии систематично си върши работата – бавно убива не само нашите, а всички въглищни ТЕЦ в Европа. За съжаление, другият аргумент също остава напълно валиден – токът ни е напълно зависим от тях. Те дават средно около 40–45% от него, като през зимните студове този дял достига над 60%.
Всъщност лигнитните ТЕЦ са сърцето на електроенергийната ни система. Тя е проектирана и изградена около тях. Само те дават както базова енергия, така и нужното напрежение, баланс и пикова енергия. Само те могат да подкарат системата в случай на значима авария. Само комбинацията от въглищните ТЕЦ, АЕЦ и големите ВЕЦ осигурява дългогодишната позиция на България на енергиен център на Балканите и износител от последна инстанция.
Рекордната работа на мините и ТЕЦ практически осигури тока в целия регион през 2022 г. Даже изнасяхме лигнит за Сърбия – доскоро немислима сделка, която ясно показва стратегическата значимост на мините ни. От гледна точка на енергийната сигурност и независимост на страната ние практически не можем без тях.
Да, ще имаме все повече енергия от слънце и вятър, биомаса и отпадъци, ПАВЕЦ „Чаира“ ще тръгне, а вероятно ще се изградят и други такива, включително и батерийни комплекси. Ще имаме повече свързаност с пазарите наоколо и ще внасяме, ако трябва. За да работи всичко това обаче, накрая неизбежно опираме до нуждата от газови централи като алтернатива на въглищните.
Те може да бъдат изградени, но с голяма доза сигурност знаем, че газът ще трябва да бъде внасян. Това е същият път, по който минават Германия, Дания, Италия и др. Резултатите там засега са екстремно високи цени на тока, растящи системни разходи и нужди от инвестиции, влошаваща се енергийна зависимост и постепенно изтичане на тежката индустрия.
Не съм убеден, че го искаме. Не, в казуса с българските въглища не говорим за работата и заплатите на десетина хиляди миньори и енергетици. Тук става въпрос за бъдещето на България като независима страна, която е в състояние да осигури енергията за индустрията и населението си.
