Малките решения за по-добър живот

Българската политика страда от един голям дефицит и от един голям излишък. В дефицит е способността (и може би въображението) да се взимат решения, които с малък разход генерират много обществена полза. В излишък е манията за стратегическо насочване на страната, чрез някаква нова визия, обединяване на нацията, глобални мечти… пак от същите хора. Този излишък в комбинация с високо самочувствие, най често подплатено с диплома от „бръшлянов“ университет, е не само непродуктивен, той може да бъде и опасен.

В същото време, докато чакаме новата визия и стратегия накъде да върви икономиката, градовете на България се задушават в прах, шум и трафик. Местните избори ни напомниха колко е тъжно положението с взимането на адекватни решения и носенето на отговорност.

У дома всяко решение, което взимаме, може да попадне в една от следните три категории. Ще използвам и цветове за по-ясно.

• Червено – „гасене на пожари“ – спешни решения на неотложни проблеми, като спукана тръба например.
• Зелено – стратегически решения – дългосрочни решения с много голям ефект върху нас, в много случаи наситени с много несигурност и изискващи поемане на риск и актуализиране на прогнози и вероятности в движение, като къде да запишем да учи дъщеря ни.
• Синьо – решения тип IKEA – бързи намеси с не много голям разход, които обаче качествено и осезаемо подобряват живота ни, като например да добавим омега 3 към хранителния си режим или да сменим матрака с такъв, който ни осигурява повече и по-качествен сън.

Ако помислите в тази матрица за управлението на един град или на цялата страна, ще видите, че българските политици масово се фокусират върху червените и зелените решения, като почти липсват решения от синия цвят. Не знам колко пъти чухте от кандидат-кмет за решение, което да предполага бързо и не много скъпо изпълнение, но пък което ще донесе много значимо подобрение на живота на избирателите.

Например полагане на ярка маркировка върху основните булеварди или добавяне на английски език на табелите с инструкции за синя зона. Не, вместо такива неща, политиците искат генерални промени, нови подходи в управлението, смяна на модела. Политолозите сякаш са налъгали кандидатите за власт, че такива неща се харесват на електората. Не, електоратът не иска „нов модел“, а иска да е чисто, здравословно и сигурно за неговите деца. Нещо, което не задължително изисква нов грандиозен европроект, а понякога едно или няколко решения като например почистване на улиците от пясък след строежи, ремонти или просто след зимния сезон.

Няма нищо лошо в стратегическото мислене, но преди всеки от нас да иска генерално по-справедлив свят, е редно да почисти пред собствения си дом. Преди кметът да иска централна субсидия за следващия мегапроект, е редно да оправи битовите проблеми с чистота, паркиране, рушащи се фасади. Всичко останало е чисто и просто бягство от отговорност, скрити зад претенцията „аз нали искам да оправя фундаментално всичко, ама те не ми дават“. Начинът, по който човек подрежда решенията си както в личния, така и в политическия живот, може много да ви каже колко е способен да носи отговорност.

Има нещо дълбоко успокояващо в решенията от синия тип. Те са в състояние да носят ежедневно удовлетворение, което пък е полезно, когато не виждаме прогрес в решенията от зеления тип. Можем ли да се настроим така, че всеки ден да се стремим с нещо да подобряваме живота си? И можем ли да разкачим политиката от живота на семейството и на малката общност? Защото политиката системно ни тласка към усещането за дистопия, в която нищо не зависи от нас.