Господарят на художествения паркет
Основателят на „Артистико“ Малин Вълчинов се впуска в различни начинания с производство на паркет, врати, дограма, мебели и сглобяеми дървени къщи, което му носи успех, но и трудности да ги управлява

Сложни форми и орнаменти от различни видове дървесина, сплетени в композиции, оформят визията на десетки пана, представени като мостри за художествен паркет в малкия шоурм на „Артистико“ в базата село Труд край Пловдив. Седнал зад масивно черно бюро в стил барок, Малин Вълчинов прелиства фирмен каталог с великолепни паркети, изпълнени от неговата фирма. Изкуството от дърво на пода, вдъхновено от традициите на миналото, е намерило място в частни домове и обществени сгради в България, Англия и Италия. Дори и в един асансьор на луксозна сграда в Лондон.
„Никой друг в България не произвежда художествени настилки от масивна дървесина. Има вносители, но те работят по каталог. При нас всичко е съобразено с пространството и вкуса на клиентите“, казва той. В телефона си пази една снимка от яхтата на Роберто Кавали, публикувана в списание, която го е вдъхновила да комбинира дървото с камък, кожа или с метал.
В базата е изградил няколкото малки фабрики за производство на различни видове паркет, врати, дограма и мебели, което му носи над 10 млн. лв. консолидирани приходи, заедно с офисите в Лондон и Рим.
Казва, че обслужва хобито си да създава уникални неща, но всъщност изгражда модел, в който една компания може да изпълни цялостен проект за интериор във всеки дом – от настилките до мебелите. Много от проектите са дело на художници и дизайнери с нестандартни идеи, които проектират мебели със заоблени ръбове, облечени в плат, врати от плоскост, която имитира камък. Вълчинов (47) работи с дизайнери от класата на Алекс Ковачев, което е „живо предизвикателство, но и удоволствие“. „Артистико“ изработва настилките и вратите на автентичния ливански ресторант Al Sultan в Мейфеър, Лондон, и реализира още много други хрумвания на Алекс Ковачев.
„Най-интересното e, че дизайнерите проектират фантазиите си, които трудно някой може да изпълни. Над 90% от фирмите отказват да направят мебели в сложни огънати форми, докато ние не се плашим от нищо“, казва той. Инстинктивно прокарва ръка по овалните ръбове на красива конзола от светло многопластово дърво, сякаш ги изглажда, преди да я изпрати на клиента в Монте Карло. Дълбоките му познания и умения в занаята го правят уверен във всяка дейност, с която се захваща.
Започнал като монтажист на паркет в Пловдив, Малин Вълчинов изучава всичко за дървесината и нейната обработка. Реденето на паркет е първата работа, която му попада след казармата, когато е на 20 и е вече женен. Подготовката му от техникума по дървообработване е много слаба, защото не различава дъб от бук. Негов приятел го обучава за чирак, но надницата стига за един хляб и билет за градския транспорт, което му действа потискащо. В този момент неговият брат Рангел Вълчинов, който му е преподавал обработка на мебели в техникума, намира клиент за редене на паркет.
Препоръчва го на сестра Блажена от Хърватия, която управлява Католическия девически манастир край Пловдив. „Не е ли много млад майсторът“, притеснено пита тя. „Ще се справи“, уверява я Рангел Вълчинов. След това брат му полага „уникални усилия“ да нареди паркета перфектно в сравнение със строителните фирми, които преди него „са си оставили ръцете“. За три седмици труд Малин Вълчинов получава 24 хил. лв., колкото изкарва чирак за четири месеца в кризата през 1997 г. Толкова пари не е виждал. Ръцете му се разтреперват. На следващия ден купува инструменти за цялата сума и облепя целия град в обяви – „Редя, цикля и лакирам паркет“. Клиентите се множат, а той работи до късно през нощта, за да свърши и да мине на следващия обект. Опитва се да влезе в листа на препоръчаните майстори от търговците на паркет (в града има само един магазин за паркет), но му отказват: „Не може. Много си млад“.
Това само го амбицира да отвори собствен магазин за паркет и така да стигне до повече клиенти за монтаж. Взема 500 марки заем от приятели за наема на помещението. Излъсква едно счупено бюро, захвърлено в мазето, за тезгях. Монтира на стената стара етажерка и нарежда на нея празни кутии от лакове. Със събраните от сватбата пари купува паркет. Наема продавач на неговата възраст, а той реди паркет, за да плаща наема. Клиентите нямат много вяра на двамата младежи, но той им казва, че ако не са доволни от услугата, може да не плащат, но трябва да го заведат на място, където има по-добре нареден паркет.
Целеустремен в действията си да печели клиенти за монтаж, той загърбва възможност да изкара добри пари от внос и търговия с ламиниран паркет. За него ламинатът е евтин продукт, който може да му донесе само проблеми при монтажа, и не му отдава нужното внимание да порасне в бизнеса: „В ламината няма никакво творчество. Не е като масивната дървесина“.
Има късмета да срещне италианеца Ланфранко Балдин, който му „отваря очите“ как се реди и цикли паркет с италиански машини. Доставя му италиански лепила за паркет, с което Вълчинов се отличава сред майсторите в града. Клиентелата му расте и успява да си купи магазин.
Един ден при него идва собственикът на фабрика за паркет в село Труд. Уморен от работа, мъжът иска да я продаде. Готов е да чака пет години за парите си. Малин Вълчинов е изкушен от мисълта да има собствено производство. Фабриката се оказва едно малко хале с няколко машини за стандартен паркет, който всички редят на рибена кост, и изгнил дървен покрив. Той подменя каквото може и купува още земя наоколо, за да разширява базата. От време на време пътува в Европа и събира идеи.
В Италия остава запленен от красивите магазини за артистичен паркет. Предизвиква себе си, като решава да опита и той с този уникален продукт. Първите мостри са на рисунка, която представя на клиентите. Всеки елемент принтира на хартия, шаблона залепя на дървото и го изрязва със самоделно направена машина, която още е в цеха. Проектите кръщава с имената на клиентите. „Надежда“ е мозайка от дърво. Първата. „Трябваше да преработим голямо количество дървесина, докато извадим еднакви по цвят парчета – бели, кафяви от орех и черни от венге за контурите, да подчертават фигурите“, разказва за процеса Вълчинов. „Артистико“ изпълнява сложни проекти като реставрацията на пода в резиденция „Евксиноград“, а някои композиции с метал и камък надвишават цената на кв. метър жилищната площ.
Наред с красивите фигурални настилки Вълчинов развива производството на многослоен паркет, много по-устойчив от масивния и по-скъп. Хвърля усилия в сложната обработка на монолитни плоскости по 40 см ширина със 7 метра дължина само защото е тренд и трябва да го има. „Сега разработваме устойчив на влага ламинат“, разкрива още от плановете си той.

Страстта си към красивите форми Вълчинов прехвърля в изработката на алуминиева дограма с дървена облицовка и патентова технологията. Бизнесът с дограмите наследява от приятел, който е натрупал дългове и му оставя цеха си, преди да замине за чужбина: „Дължеше ми пари, но не исках този цех. Взех го заради момчетата, понеже са невероятни в работата“. Разказва как за три дни бригадата монтира дограмата в голям апартамент на „Бейкър стрийт“ в Лондон, работа, която англичаните вършат за три седмици. „Станахме популярни в квартала.“
„Артистико“ държи офис в Лондон от 2006 г. покрай бизнеса с паркета, а „който поръча паркет, се връща и за дограма“. Старите сгради на „Бейкър стрийт“ имат малки прозорци с размери 30х30 см, за които българската компания разработва механизъм да се отворят навън, а Вълчанов патентова и това изобретение.
Офисът в Англия изживява няколко трудни години, докато се закрепи. Когато проучва пазара, Малин Вълчинов си мисли, че щом цената на паркета е три пъти по-висока от тази, на която той продава, бизнесът ще потръгне. С неговия бизнес партньор Иван Митев, който живее в Лондон, наемат склад и стоварват един тир с паркет. Само че „в Англия никой не си сменя доставчика, ако не се провали“. Единственият начин да се стигне до клиенти е чрез услуга за редене на паркет, а после от дума на дума да тръгнат и продажбите, както се случва на третата година. Бизнесът в Англия помага на Вълчинов да преодолее срива във финансовата криза.
През 2009 г. „Артистико“ е пред фалит. Компанията се е разпростряла с огромни шоуруми във Варна, Бургас, Пловдив и София, в които шест месеца никой не влиза. Разходите за наеми и заплати са смразяващо високи – 250 хил. лв. на месец. Три месеца преди кризата Малин Вълчинов взема кредит без конкретна цел. С тези пари покрива огромните разходи.
В най-тежките месеци той събира мениджърския състав и предлага да проучат пазара на врати, но от по-скъпите: „Все едно говорех на стена. Никой не ме чу“. Той търси производители в Италия, но местните фабрики работят по европейски стандарт, а в България всяка врата е с различни размери. Още с първия клиент скача в дълбокото. Поръчката е за 50 луксозни врати със златни орнаменти. „Бяхме изпълнили за него фигурален паркет, а после поиска врати в същия стил.“
С новия цех за врати компанията се отваря за нови клиенти, но мениджърите в магазините правят толкова много грешки при вземане на размерите, че се натрупва голямо количество брак. „Размерите може да се сбъркат по много начини“, оправдава ги Вълчинов. В базата има специално място за най-новите модели дизайнерски врати, в което се влиза през масивна външна порта с вграден сензор за биометрични данни. Отключва я с пръстов отпечатък. Най-голямата врата, излязла от цеха в с. Труд, е с размери 3 на 4 метра широка, за входа на частното международно училище „Свeти Георги“ в София. Училището поръчва врати за цялата сграда, а в цеха изработват алуминиеви каси в обли форми за безопасност и патентова технологията.
С широката гама от производство Вълчинов постига завършен продукт за всякакви интериорни решения. На панаира в Москва преди няколко години щандът на „Артистико“ буди възхищение сред минувачите. „Смятаха ни за италианци, вероятно защото щандът беше в италианската палата“, казва той. Компанията събира над 400 потенциални клиенти, но без партньори на място не може да поеме поръчките. А и капацитетът в производството едва стига да покрие клиентите в България.
Малин Вълчинов строи нова база в с. Труд за три милиона лева. „Фабрика за мечти“ я нарича синът му Кристиян Вълчинов, който все се върти около баща си в работно облекло. Най-голямото от трите му деца завършва престижен колеж в Канада, а сега работи в семейната компания. Майка му Биляна Вълчинова също е наблизо в офиса, говори с клиенти.
На 170 км от Пловдив, в село Шивачево, Вълчинов строи още едно предприятие за сглобяеми къщи. Поредната негова сбъдната мечта. Вече има изпълнени няколко къщи, включително и сградата на протестантска църква в Калофер. Представя се като „единствения собственик на цял град в България – Шешкинград“. Той притежава няколкото запазени сгради от бившето миньорско селище, разположено на 1200 м височина в Твърдишкия Балкан, и 50 декара земя наоколо. Купува имота заради природата, с идея да го превърне в туристическо селище. Всичко, което прави, казва, че е от любознателност, но дейностите са толкова много, че понякога не успява да ги обхване и да ги контролира. „Това е голям проблем за бизнеса. Ама хобито си е хоби.“