Спонтанността – глупост или рационална стратегия?
Автор
Наясно съм, че у много хора има нещо като култ към спонтанността. Също така съм запознат с парадигмата за ползата от съзнанието, което е „постоянно отворено за нови възможности, всяка от които може да дойде съвсем неочаквано, непланирано и за нейното капитализиране може да помогне само спонтанно бързо решение“. Но има поне две уточнения, които феновете на спонтанността удобно пропускат.
Първо, за да берем плодовете на спонтанността, трябва преди това да сме инвестирали време в дългосрочни решения – за да яхнеш вълната, когато се появи, най-малкото трябва да знаеш да караш сърф… а и да си прекарал поне няколко часа във водата, чакайки вълната.
Второ, и дори по-важно, само някои от нас са способни да преглъщат относително леко малките и не чак толкова малки провали, да се учат от тях и да трупат знание на тяхна база за следващия „спонтанен“ опит. Всъщност парадоксално, спонтанността е оптимална стратегия само съчетана с мироглед на дългосрочно целеполагане. За всички, които имат слаби стратегически способности да актуализират решенията си с нова информация (най-често и най-ценна на база на собствените си провали), спонтанността е просто глупост.
Понеже всичко това звучи като противоречие, особено когато родителите го обясняват на децата, нека го кажем с няколко практични съвета. Преди всичко, казано съвсем директно, не се подхлъзвайте да имитирате сляпо харизматичните спонтанни личности – те най-често изобщо не са толкова спонтанни, а имат дългосрочен план – само дето вие ще разрушите своя дългосрочен план, за да бъдете спонтанни.
Важните елементи на умната спонтанност са два. Първият е да имате лесен и евтин изход от решението, ако то се окаже провал. Вторият е потенциалният провал да ви носи ново знание, с което да подобрите дългосрочно решенията си.
Предварителното очакване дали, кога и при каква загуба може да се откажем от решението си е определящо за това дали изобщо е рационално да се впускаме в даден проект. Трябва да сме наясно с някои наши слабости, като например неспособността да преглъщаме „потънали разходи“ (sunk costs) или да се разделяме с наши собствени идеи (които ни се струват по-добри, отколкото обективно всъщност са). Това ще ни помогне да минимизираме загубите при (много) евентуалния провал. А пък очакването за поносими загуби при лошия сценарий ще даде по-голям шанс да опитаме нещо ново, което крие много неизвестни за нас.
Ако мислите за времето като за капитал, който имате на разположение, знаете, че то може да бъде или инвестирано умно, или похарчено и в крайна сметка загубено. Един нелош начин да разберете дали спонтанното решение е инвестирано или похарчено време, е да проверите как точно измервате успеха и провала. Ако измервате успеха на вашите действия в матрицата „провал или успех, нула или единица“, най-вероятно това е похарчено време. Ако измервате успеха чрез напредък към дългосрочна стратегическа цел, това най-вероятно е инвестирано време. Спонтанните решения също може да бъдат инвестирано време, само трябва да отговарят на горните условия за умна спонтанност.
Всъщност основната разлика между тези, които използват спонтанността да се развиват, и всички останали е способността да разчитаме отрицателната обратна връзка. Склонността да търсим само положителен фийдбек е разрушителна за тази способност. Онези прочути десет хиляди часа усъвършенстване от книгите на Малкълм Гладуел са всъщност десет хиляди часа опити (някои от които спонтанни), отхвърляне, провали и подобрения. Да, има късмет в раждането и подобрението на един успешен продукт. Но несигурността не трябва да ни обезкуражава, а да ни мотивира да разкриваме парченце по парченце скритото знание.
