Може ли скоро България да е част от „богата Европа“?
В края на миналата година Евростат актуализира данните си и отчете, че икономиката на България към 2022 г. вече генерира 62% от средния за ЕС брутен вътрешен продукт на човек от населението, претеглен според паритета на покупателната способност. Това е най-често използваният индикатор за международни сравнения, който в нашия случай е мерило за сближаването с по-богатите страни в ядрото на общия европейски пазар. Накратко – „догонихме“ с 12 процентни пункта за последните пет години, което е доста добре на фона на 13 пункта в Румъния и 10 пункта в Литва и Полша.
Но нека гледаме напред – реалистично ли е и с каква скорост България може да компенсира следващите 10 пункта изоставане, така че да прескочи прага от 70% от средноевропейското ниво на БВП на човек? Впрочем това не е напълно случайно избрана стойност, тя често отделя страните в ОИСР, правителствата с инвестиционен кредитен рейтинг, страните с добри постижения в индексите за качество на живот и добре функциониращи здравеопазване и образование, съчетано с по-малки неравенства и относително малък дял граждани в крайни материални лишения, общества със свободни медии и критичност към фалшиви новини, наличие на поне няколко глобално добри университета и така нататък.
Колко време отнема на другите посткомунистически икономики в Централна и Източна Европа да изминат крачката от около 60 до около 70 процента от средноевропейските доходи? Траекторията не е еднаква, има по-успешни и по-лоши примери. Така например Хърватия далеч преди България достига 60% – още през 2006 г. – но по-осезаем растеж успява да постигне едва след присъединяването към ЕС и при ясната перспектива за приемане на еврото, като достига следващото „стъпало“ през 2021 г. Унгария, след бързи пазарни реформи през 1990-те, преминава 60-процентната бариера още в началото на века, но след това „пълзи“ до 70% цели 14 години.
Словакия постига този скок за 4 години – присъединяването към ЕС и еврозоната и привличането на големи автомобилни производители са в центъра на тази крачка до 2008 г. Естония е още по-забележителен пример – само три години до 2007 г. В Литва и Латвия това сближаване се случва след дълговата криза, като колапсът през 2008 г. „пречупва“ бързия растеж на Литва за кратко, но все пак общо пътят се изминава за пет години до 2012 г.; в Латвия, много по-тежко засегната от кризата, конвергенцията е по-бавна и 10-те пункта догонване отнемат осем години. Румъния, с която много често се сравняваме, също направи бърз скок – три години до 2019 г.
България, ако се потвърдят годишните данни за 2023 г., расте по-бързо от средното за цялата икономика на ЕС, което означава, че ще добавим още 1 или 2 пункта. Виждаме, че страните в региона са успявали да преодолеят тази дистанция в икономическото развитие в много различна външна среда – както в периода на инвестиционен бум преди глобалната финансова криза от 2008 г., така и в дефлационната среда и дълговата криза на еврозоната в годините след това или пък в периода на нисък растеж и нулеви лихви до и след началото на пандемията от COVID-19.
Това на прост език означава, че за българските политици практически няма аргумент за извинение на едно евентуално „тъпчене на място“ оттук насетне заради „международното положение“. Напротив – последните години догонвахме дори при изключително ниски частни и публични инвестиции, политическа и институционална несигурност, де факто блокаж на европейските фондове и средствата по плана за възстановяване. При подобряване на бизнес средата, и особено – насърчаване на частните инвестиции в производства и услуги с висока добавена стойност, „Цел 70%“ е достижима още през 2025 г.
Да не пропуснем и друг ефект – няколко години след преминаването на 70% от средното за ЕС, икономиките на Естония и Литва вече генерират достатъчно доходи, публична среда и качество на живот, с което обръщат две десетилетия на миграционни процеси. Балтийските страни всъщност имат дори по-стряскащи демографски показатели от България в началото на прехода, но в последните години виждаме устойчив процес на задържане и завръщане на хора. Но защо да ограничаваме амбициите? Ако две икономики, които до 1991 г. са част от Съветския съюз, могат да постигнат ниво на развитие, сравнимо с Япония, Италия и Испания, би трябвало и България да може да успее.