Българският роман „Остайница“ превзема световната сцена

Романът на писателката Рене Карабаш – „Остайница“ се радва на успехи на международната сцена. В края на 2023 г. спечели наградата за превод на Френския PEN клуб, която бе връчена на преводачката Мари Врина-Николов. Малко по-късно английският превод на романа, от преводачката Изидора Ейнджъл спечели наградата за превод Gulf Coast Translation Prize в Америка.

Рене Карабаш е всестранна личност – писател, сценарист, драматург, театрален режисьор, актриса. Основател е на академията за писатели „Заешка дупка“, където лично преподава творческо писане. През 2016 г. за главната си роля във филма „Безбог“, получи няколко престижни филмови награди за най-добра актриса –  „Сребърен леопард“ от Филмовия Фестивал в Локарно, „Сърцето на Сараево“ от фестивала в Сараево, „Алуминиев кон“ от Стокхолм и „Златна роза“.

Рене Карабаш е главен сценарист на мини сериала на БНТ „Дъщерите на София“, който ще се заснеме тази пролет. Сред звездния актьорски състав, на семейната драма, написана от Карабаш, са Теодора Духовникова, Койна Русева, Радина Кърджилова, Мария Кавърджикова, Ивайло Христов, Деян Донков, Юлиян Вергов. Режисьори на сериала са Неда Морфова и Петър Крумов.

Романът „Остайница“, който е носител на наградата Елиас Канети, отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девиции и се превръщат в мъже, като режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола.

Романът е написан в постмодерния стил „поток на съзнанието“, който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край.

За читателите на Forbes Рене Карабаш предоставя един откъс от „Остайница“. Приятно четене!

ГЛАШАТАИТЕ НА СМЪРТТА

„Канунът”*  бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синорите край нивите, пъхаше се из пътищата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до алпийските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивите, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения“

Исмаил Кадаре
„Посърналият Април“

Mного поздрави от брат ми,

казва братът на Неманя и стреля с пушката само веднъж.

Tоплото тялото на баща ми тупва в шумата, големите му очи, втренчени в него, големите очи на баща ми, втренчени в очите на брата на Неманя, силните му ръце хващат баща ми и го обръщат натам, накъдето залязва слънцето, той е възбуден, като гледа пръстите си в кръв, избърсва ги в ризата на Мураш, глашатаите на смъртта разнасят вестта за убития, застреляха Мураш, Мураш е убит, повалиха Мураш до дивите нарове, при наровете, Мураш, Мураш, Мураш, вика майка ми и потъва в полите си насред улицата, живот мой, Мураш, вятърът носи виковете на глашатаите, виковете настигат майка ми по черния път към дома и я блъска към земята, майка ми потъва в полите си насред улицата, четирима здрави мъже вървят по черния път към дома, на четири букови клона носят тялото на баща ми, пътят е неравен, носачите се спъват приведени, тялото на баща ми се повдига и пада като кашлица, слагат го в краката ми и то вече не помръдва, сега трябва да попитам, всичко както е по Кануна, трябва да попитам носачите това което трябва да попитам, отварям устата си, от нея излиза само горещия въздух, горещия въздух в студа пред лицата на носачите, горещия въздух не живее вече пред лицето на баща ми, хайде, Матя, мърморят на яките си носачите, не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очите на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те искат да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, какво ми носите рана или смърт

БЕКИА

кълна се в господаря на Албанските Алпи, Лека Дукагини,

че до смъртния си одър, че до смъртния си одър, не ще докосна мъж, не ще докосна мъж, и ще запазя своята девическа невинност, отричайки завинаги жената в мен

отричайки завинаги жената в мен

покорявам се на тази свята клетва, да не следвам порочните пожелания на плътта, и днес пред дванадесет бащи, приемам мъжкото име Матя за свое единствено собствено име, и нека жените отрежат косите ми, и нека роклите ми на пепел да станат, и нека мъжките дрехи станат мой гръб, нозе и кожа

мой гръб, нозе и кожа

свидетел нека ми бъде Бог и тези бащи, че доколкото ми стигат сили и разум, ще спазвам настоящата клетва, скрепена с моята коса и чест

аз, син Матя, ще се грижа за своето семейство, като осигурявам необходимото за прехраната и всичко което Кануна повелява за нужно, защото безделието е враг на душата, затова ще бъда зает с ръчен труд в определени часове, само тогава ще бъда монах на истината, когато живея от работата на своите ръце, и ако благословено спазвам тази клетва, не допускам непристойни деяния, и не прекрачвам своята дума, то нека се радвам на дълъг живот, обграден с всеобща почит, а ако я престъпя и опозоря, да ме сполети обратното за небе и земя, за този камък, за това тегло и за този хляб

заклех се

БЛИЗНАЦИТЕ

още в корема на майка ми
чувах разни неща
като баща ми да казва
искам син

името ми означава оживяла, останала жива, тази която се е спасила

ами тe тръгнали, каква болница, вика майката на баща ми, майка ми във втория месец с близнаци, момче и момиче, аз съм момичето, а момчето, думите на баба ми в главата на майка ми, ами те тръгнали, селото говори, коремът ѝ не е такъв като да е момче, изпусната работа, майка ми кърви в банята, Мураш ела бързо, не знае живи ли са още двете ѝ деца или вече са се прибрали там откъдето са дошли, наричанията на майката на баща ми, това момиче не трябва да се ражда, дано се роди само момчето, да продължи рода, не ти трябва момиче, Мураш, селото говори булката на Мураш носи момиче, язък, баща ми все още сигурен, че от корема на майка ми ще излезе достойния наследник на рода му, и че когато вярваш силно в нещо то се случва, защото

всичко много искано се случва

по един или друг начин

баща ми хваща майка ми за ръката и към болницата в града, за всеки случай, да не би още да са живи, госпожо журналист, майките тук забременяват с надеждата, че ще се роди момче, и няма да посрамят рода, че мъжката кръв на рода ще се плиска в широките гърди на момчето, на което после ще кажат „да ти е дълъг животът и пушка да те повали”

тук всеки мъж трябва да има два пръста чест насред челото си

тази твойта Мураш бива ама да не ми е в къщата, пази се синко, тази ще ти изгори пазвата, виждам ѝ очичките, не ги ли знаеш Карабашата какви са, майка ми – черната овца в семейството кърви в банята, то тръгнало, кръвта в банята, нали, болницата

докторите са сигурни, няма го, как го няма, мъжкото го няма, изчезнал е, как така изчезнал, сигурно е изтекъл с кръвта, момченцето ми, не мога да се прибера само с нея в корема, моля ви, докторе, направете нещо, върнете го, съжалявам, госпожо, мъжът ви чака отвън, аз ли да му кажа, не, за щастие женският ембрион е в много добро състояние, в повече от добро дори, ако продължи да се развива така, ще имате здраво и силно момиченце, затова до края на бременността трябва да избягвате вдигане на тежко и прекалена физическа умора, с две думи, по цял ден трябва да лежите
казах ти, Мураш, тази няма да ти роди момче, млъквай, вещице, каквото излезе, кръв ще ми е, ще го гледам, майката на баща ми кълне из двора, селото се прави, че не чува, то никога не чува, но винаги знае

баща ми и майка ми се клатушкат към дома през сипеите на Проклетиите и плачат, защо плачете, нали съм жива, името ми означава оживяла, нали, останала жива, защо плачат
баща ми не ме е докосвал до първата ми година, избягвал ме е по стаите, не ми е говорил,  не мога да го пипам тоя червей, ще го прекърша с лапите си, виж колко е малък

когато вярваш силно в нещо то ще се случи,

рано или късно

неминуемо

на татко момчето, така ми викаше баща ми, знаеше, че момчето му щеше да е мое копие, същата коса и зъби, същата височина, пръстите, очите в цвят син, приляга ѝ всичко, Мураш, вчера закова ритлите на каруцата ми, много ѝ приляга, здрава, пъргава, мята се като младо жребче, докато се покаже и я изгубиш от поглед, а работата свършена, син да имаше, нямаше толкова да те слуша и да разбира от всичко

първият ми спомен с баща ми, влезе в стаята и като застана пред мен, скри с тялото си всичката светлина, която идваше от прозореца, извади от вътрешния джоб на шубата си дървен пистолет и ми го даде, нà, Бекиа, пистолет, вземи, толкова се зарадвах на подаръка, че започнах да се смея, вдигнах пистолета и се прицелих в главата му, започнах да натискам дървения спусък, и да викам па-па, тогава за първи път видях баща ми да се смее, и двамата се смеем, аз без зъби и той без зъби, па-па-па, па-па

да можех да му кажа това, което тогава още не знаех, да можех да му кажа да не се смее, защото туй, което е поискал, то ще дойде, като края на света.

* Канун – Канунът на Лека Дукагини – множество архаични албански закони.